— Добър ден. Казвам се Сара Петерсен — казвам. — Може ли да говоря с моята свекърва?
— Ах, госпожо Петерсен — отговаря гласът. — Много съжалявам. Днес свекърва ви никак не е добре, съмнявам се, че е възможно да се говори по телефона с нея. Но ако искате, наминете насам. Може да я видите по всяко време, няма никакви пречки.
В мен тутакси се надигат угризения. Не съм посещавала Констанца много отдавна. Бях твърде много заета със себе си и с моите собствени проблеми.
— Благодаря — отвръщам. — Ще намина веднага щом имам възможност.
Затварям и веднага след това набирам номера на Йохан. Звъни се — веднъж, два пъти, четири пъти, седем пъти, накрая се отказвам. Набирам мобилния му номер, който зная наизуст, пристъпвам от крак на крак, докато се появи връзка. Този телефон обаче е изключен. Изругавам тихо. Вземам отново бележника си и търся номера в офиса му, той ми го е дал за крайно спешни случаи и не съм го ползвала никога досега.
Едва съм набрала номера и отсреща вече се обажда любезен и служебно делови женски глас.
— Добър ден, казвам се Сара Петерсен. Мога ли да говоря с господин Кербер? — питам.
— Господин Кербер замина служебно в чужбина — отговаря жената от другия край на линията.
— А, да, естествено — изтърсвам аз, защото се сещам, че той искаше да замине за няколко дни по работа в Пекин.
— И кога се връща? — питам.
— Господин Кербер ще бъде в страната след три дни. Желаете ли да оставите съобщение?
— Не, благодаря — казвам. — А знаете ли как мога да се свържа с него там?
— Не ми е разрешено да давам частния номер на господин Кербер. Може би вие ще се обадите пак, когато…
— Оставете, няма значение — прекъсвам я аз. — Имам мобилния му номер. Ще опитам по-късно пак. Благодаря.
Затварям, без да дочакам отговор. Веднага набирам за втори път мобилния му телефон с безсмислената надежда, че в кратките минути, докато съм разговаряла с офиса му, Йохан е включил телефона си.
— Хайде, хайде, хайде — мърморя, докато се осъществява връзката.
После обаче незаинтересовано звучащ глас ми съобщава, че няма връзка с абоната, и аз прекъсвам. Междувременно съм пламнала почти в треска. Непременно трябва да говоря с Йохан. Отново изругавам, премислям няколко секунди, но вече не се сещам за никого, на когото бих могла да се обадя. Така че все пак набирам номера на Мириам. Отново чакам нетърпеливо сигнала, почти съм сигурна, че е заето или че никой няма да вдигне, но накрая прозвучава познат глас.
— Мартин Бекер.
— Мартин! Здрасти! Сара е.
— Супер-Сара! — възкликва Мартин.
Той обича да ми казва така. Сякаш съм някаква супергероиня. Този път по изключение го игнорирам.
— Може ли да говоря с Мириам?
— Не знам дали можеш — отговаря Мартин и дори без да го виждам, знам, че се подхилва накриво.
Обикновено проявявам голямо търпение към неговите майтапи, но не и днес. Трябва да говоря с някого, веднага.
— Там ли е или не? — питам и се опитвам да звуча уравновесено.
Мартин забелязва, че не съм настроена за шеги.
— Не. На пазар е. Аз в момента пазя децата. При теб всичко наред ли е?
— Всичко е отлично — казвам. — Исках да й разкажа нещо, но мога да го направя и по-късно.
— Както искаш — отвръща Мартин.
Казвам чао, затварям телефона. Не мога да дишам. Още веднъж, за последен път, се опитвам да се свържа с мобилния на Йохан. Сега пък дава „заето“. Излизам от къщата и пак се насочвам към градината.
Денят е станал още по-горещ, по небето лениво се влачат няколко весели летни облачета, в тях разпознавам някои от животните, които днес видях в зоопарка, едно бебе слонче, тигър, бяла мечка. Още при първата крачка навън слънцето започва да ме пари по главата, из съседните дворове не помръдва нищо, всички са се изпокрили вътре, опитвайки се да се избавят от мъчителната жега. Няма крещящи тийнейджъри в басейните на съседите, нито вой на косачки, нито деца по люлките, окачени на черешовите дървета. Единственото, което чувам, е бръмченето на пчелите, които не се впечатляват от горещина и летни ваканции, а си работят и прехвърчат от цвят на цвят.
И пак се чувствам така, сякаш ще се пръсна, толкова съм подута. Стомахът ми се бунтува, както одеве в зоопарка. Подпирам длани върху бедрата си, навеждам се напред, броя вдишванията си, позивът за повръщане изчезва, остава само лек световъртеж. Там, зад ключицата ми, има едно странно чувство, то се върти и мята из гърдите ми, надига се все по-нагоре и нагоре, после си пробива път. Прихвам. Отначало се кискам тихо, сетне избухвам в бурен смях и се смея кой знае колко време.
Читать дальше