Мелани Раабе - Истината

Стряскам се, когато внезапно вдясно, отвъд оградата, деляща нашия имот от този на съседката — старата госпожа Тайс, се дочува глас. Госпожа Тайс е прехвърлила осемдесетте, яка, пряма и твърде странна. Тя не обича деца (освен Лео) и казва, че откакто е вдовица, била много по-щастлива. Не че имала нещо против мъжа си, обаче някои хора са създадени, за да бъдат сами, и към тях спадала и тя. Госпожа Тайс винаги има котешка храна в дома си, макар че няма котки. Зарежда я за всеки случай, ако покрай къщата мине някое гладно бездомниче. Пече редовно сладкиши, макар че не обича сладко, прави го просто защото й харесва къщата да ухае на прясно изпечен кекс. Страшно обичам тази жена.

— Толкова се радвам, да ви чуя да се смеете. Изобщо не искам да ви преча — обажда се госпожа Тайс.

— Здравейте, госпожо Тайс — казвам. — Добре ли сте?

— Трябва, да, трябва да съм — отговаря тя и повдига малка кошничка с малини, които явно току-що е набрала. — Работата по градината ме държи във форма!

Подава ми кошницата над оградата, аз си вземам една малина, лапвам я.

— Страхотия! — казвам. — Ама те вече са сладки като захар! Благодаря.

— Но моля ви се, какво правите? — пита госпожа Тайс. — Вземате си само една? Това е направо смешно.

Тя млъква за миг, изглежда мисли нещо.

— Цялата кошница е за Лео и за вас — казва накрая. — Знам, че ги обичате, и още как!

— Колко мило! — отговарям. — Много, много ви благодаря. Лео много ще се зарадва.

Госпожа Тайс махва с ръка и отново се връща към работата си в градината. Няколко минути я наблюдавам мълчаливо. С нея не сме роднини, но тя е нещо като баба заместник за Лео. И за мен също. Рядко контактува с другите съседи наоколо. Откакто миналата година реши да говори само в рими, за да си тренира мозъка, реномето й на безобидна луда се затвърди още повече сред съседите.

— Мъжът ми се завръща — изтръгва се ненадейно от моята уста. — Филип е жив. Намерили са го!

Не издържам повече, просто трябва да го кажа някому, защо не на лудата госпожа Тайс.

Тя ме поглежда, сбърчила вежди, май за миг се пита дали е чула добре. После явно решава да се довери на слуха си.

— Значи ще падне голяма радост! — казва най-сетне.

А после, щом осъзнава, че сега, след близо цяла година в рими не може просто така да изпадне отново в проза, добавя:

— Ще кажа честно, моя мила, това ме прави тъй щастлива.

— Току-що го научих — казвам. — Филип е жив. Идва си у дома.

Става ми ясно, че го изричам за първи път на глас, а това раздвижва нещо вътре в мен. Разхълцвам се и вече не мога да се спра. Госпожа Тайс просто ме гледа, може би не знае какво да каже, а може би не й идва на ум никаква рима.

Аз се овладявам.

— Извинете — казвам. — Трябва да се прибирам. Имам да върша много неща. Още веднъж ви благодаря за вкусните малини.

В къщата е прохладно, аз все още зъзна. В кухнята вземам половината малини, слагам ги в малка купа и ги прибирам в хладилника — за Лео. После сядам на пода и пъхам останалите малини в устата си — една след друга.

Лео ме гледа с ококорени очи. Изречението, което казах току-що, все още отеква в стаята. Дълго размишлявах как да му го съобщя. Къде да му кажа. С какви думи точно. „Твоят баща“ или „тати“? „Идва си у дома“ или „Жив е“?

Опитах се да си спомня какво е да си на осем години. Да се катериш на най-високите кестени, безстрашно, понеже все още не си проумял какво е смърт и какво е парализа на долните крайници. С наслаждение да клатиш хлабавите си млечни зъби, докато паднат, и изобщо да не се замисляш при това. Да копаеш гробчета за мъртви птички, които си намерил в тревата, да им правиш малки надгробни паметници, а на погребението ту да гледаш сериозно, ту да се кискаш засрамено, понеже никога не си преживявал истинско погребение. Винаги и навсякъде да тичаш, понеже няма смисъл да ходиш от точка А до точка Б, след като можеш да бягаш.

— Тати си идва — повтаря синът ми, сякаш се опитва да огледа изречението от всички страни, за да открие какво трябва да прави с него.

За него баща му вече не е мисловна конструкция, само един от многото герои от историите, които мама, приседнала на леглото му, му разказва вечер. Като героя от някоя приказка, заключен някъде между черните буквени знаци върху белите страници на книгата. Сега Лео е объркан, а аз не мога да изчистя мислите му. И ми се иска да има повече време. Повече време, за да му обясня на спокойствие, за да може той полека-лека да свикне с мислите. Но няма време, нито за него, нито за мен.