Мелани Раабе - Истината

Стани, казвам си и ставам. Тихо броя до три.

Отвори вратата! — казвам си.

Отварям вратата на банята… и точно срещу мен стои Непознатия, гледа ме със странните си тъмни очи.

Той се усмихва.

Усмивката му изглежда като разтворен сгъваем нож.

Става ми ясно, че съм в капан. Остава ми само бягството напред. Гневът ми побеждава страха ми, правя крачка към мъжа, това тук е моята къща. Той стои с понаведена глава, в цялата му стойка има нещо дебнещо. Въпреки усмивката си изглежда напрегнат. Междувременно е съблякъл сакото, с което беше на летището и в колата, и сега загорелите му ръце се виждат до лактите. Късата му брада не е израсла съвсем равномерно и виждам как под нея мърдат мускулите на челюстите му.

— Кой сте вие? — питам.

— Коя сте вие? — отвръща като ехо Непознатия.

Поглеждам го объркана.

— Какво искате от мен? — питам.

— Какво искате от мен? — повтаря той.

За миг излизам от равновесие. Той перфектно имитира моята интонация.

— Какво правите в къщата ми?

— Какво правите в къщата ми? — Отново ехо от него.

— Вън! — изревавам аз.

— Вън! — извиква Непознатия.

Разтърсена, отстъпвам крачка назад. Този е луд!

— Кой сте вие, по дяволите? — питам, почти прошепвам.

Непознатия вдига престорено изненадано вежди, с някакво пресилено пантомимно движение се хваща за гърдите, сякаш иска да каже: „Кой, аз ли?“. Отваря уста, после я затваря така, сякаш е изненадан, да, дори шокиран, тръска театрално глава.

— Но аз съм Филип, твоят мъж! — казва той най-сетне.

Ъгълчетата на устните му потрепват. Очите му святкат подигравателно. Ситуацията го разсмива.

Усещам тялото си напълно изтръпнало. Това някакъв сън ли е? Не, не е сън, случва се наистина.

— Какво значи това? — питам безгласно.

По лицето му се прокрадва усмивка, той не се мъчи да я скрие.

— Не е ли очевидно? — пита той. — Аз съм от секретните служби. Оперираха ми „ен“ на брой пъти лицето, за да мина за вашия мъж. Нос, чело, устни — всичко е ново. Ако се вгледате внимателно, можете дори да видите белезите от шевовете. Филип Петерсен е моята нова идентичност. Бих могъл да ви издам истинското си име. Обаче след това ще трябва да ви убия, естествено.

Той се изсмива в лицето ми.

Аз отстъпвам погнусена крачка назад.

А после дясната ми ръка се вдига почти от само себе си и зашлевявам на Непознатия звучна плесница.

— Къде е мъжът ми? — чувам се да крещя. — Къде е Филип, какво сте направили с него?

Мъжът се хваща за бузата, фалшивата му усмивка е изчезнала.

Той ме сграбчва светкавично за ръката, аз се опитвам да се отскубна, нямам шанс. Той ме дръпва към себе си, вторачва се в лицето ми.

— Да не си посмяла втори път — казва, сетне отведнъж ме пуска, аз се олюлявам безсилно назад почти победена, но тогава той просъсква още нещо, което ме тласка почти на ръба на лудостта. — Та аз съм Филип, твоят любим мъж.

— Вън от къщата ми! — изревавам и го блъскам в гърдите така силно, че той за момент изгубва равновесие.

— Изчезвайте!

Сграбчвам го за ръката, дърпам го към вратата с всички свои сили, пъхтя, в очите ми избиват сълзи от напрежение и омраза. Той ми оказва съпротива, отскубва се. Бореща се за глътка въздух, аз се спирам. Това просто не може да бъде!

— Вървете си! — изревавам. — Не може да смятате сериозно, че този номер ще мине!

Може и да не съм в състояние да го изхвърля собственоръчно, но ще го прогоня от тази къща, пък каквото ще да става.

Той само ме гледа. Съвсем спокойно и овладяно. Отведнъж вече не изглежда луд, а така, сякаш съвсем точно знае какво прави. Той безмълвно разперва ръце, като че ли иска да каже: Но това съм аз.

Аз се сещам за летището. За всички онези хора, фоторепортерите. И за утрешния вестник. Ще се вижда една снимка, на която Непознатия държи моя син на ръце. А под снимката ще стои името на Филип. Спомням си и себе си — обградена от журналисти. Как позволявам на Непознатия да ме прегърне, как казвам единственото, фаталното изречение: „Хубаво е, че пак си тук“.

По дяволите. По дяволите. По дяволите.

Промушвам се покрай него, тръгвам към хола, към телефона, въоръжавам се в очакване той да се изпречи на пътя ми, да се опита да ме спре, да ме атакува физически. Но не се случва нищо подобно. И ето, сега стоя до телефона, вземам го, чувам как измамникът ме следва.

— Аз не бих го направил — казва спокойно той.

За секунда обмислям дали да набера телефон 110. После обаче се сещам какво се случва с известни семейства, които са звънели на полицията: пресата узнава за това. Трябва ми дискретно решение, най-вече заради Лео. Какво да правя, боже, какво да правя?