Мелани Раабе - Истината

„Съображения“, той наистина каза „съображения“. Така, сякаш става дума за нещо напълно безобидно, а не за въпрос на живот и смърт.

Ханзен пък не се отзова на телефона или наистина го нямаше.

И сега ние с Непознатия стоим тук и мълчим един срещу друг, а в същото време аз обмислям какви да са следващите ми стъпки. Естествено, че не искам полицията в къщата си. Ние не сме истински популярни личности, обаче сме богати, а на мен не ми се ще пресата да надуши нещо, което ще приеме като скандал и съответно ще го разфасова.

Следобед е, в разгара на лятото, а моята кожа е настръхнала. Стискам зъби, за да не затракат от студ. През прозорците лениво проникват няколко снопа слънчеви лъчи и падат върху паркета. Виждам малки прашинки, които танцуват на слънчевата светлина като елфи по горска поляна. Предпочитам да наблюдавам тях, вместо да гледам насреща си Непознатия. Лицето, в което са разположени неговите странни, объркващи очи, е красиво по някакъв странен начин. Кой знае какво става зад това чело, кой знае какво са видели вече очите му. Толкова се радвам, че Лео не е в къщата.

— Трябва да седна — казва мъжът и ме изтръгва от мислите ми.

Аз объркана проследявам как бавно и предпазливо пристъпва из хола и се насочва към дивана. През цялото време ме гледа, сякаш съм някакво наплашено дете, което той в никакъв случай не иска да уплаши още повече. Най-сетне се намества на дивана. Това ме дразни, на този диван обикновено лежим ние с Лео и гледаме рисувани филмчета или документални за метеорити и динозаври. До дивана е оставен багажът, който носеше Непознатия. Един средно голям сак от тъмнокафява кожа, който наистина може да съдържа само най-необходимото.

Бях решила да не говоря повече с него, но не мога да се въздържа.

— Какво искате от мен всъщност? Кажете най-после — изтръгва се от устата ми. — А? За какво е всичко това? Смешно ли ви се вижда?

Той примигва.

— Не намирам абсолютно нищо смешно в тази ситуация, Сара. Можеш да ми вярваш — отговаря накрая.

Направо откачам, когато произнася името ми. Сякаш това, че постоянно се обръща към мен по малко име, ще ни сближи по някакъв начин. Противно ми е. Да не говорим пък че Филип практически никога не ме назоваваше с истинското ми име. Непознатия обаче няма как да знае това, естествено. Гледаме се един друг. Не зная защо той разиграва пред мен тази шарада — че не може да ме заблуди. Та той би трябвало да е съвсем наясно. Възможно е да го е страх, че мога по някакъв начин да го разоблича, ако дори и за секунда излезе от ролята си. Може да се бои, че тайно записвам нещо? Или че някой случайно може да го чуе. Между нас отново се възцарява мълчание, а през това време аз се опитвам да си съставя план. Върху мен тегне погледът на Непознатия.

После той отново се надига.

— Е, добре — казва. — Приятно прекарване с твоите телефонни шегички.

Взема чантата си и изчезва към кухнята.

Аз стоя съвсем тихо и се вслушвам. Чувам как стъпките му се отдалечават, малко след това хлопва врата. Може би трябва да го проследя, обаче тялото ми не ме слуша. Просто се радвам, че вече не съм в една стая с него. Сърцето ми подскача, сетне в тунела пред мен просветлява. Стоя в хола, примигвам. Ето там сметановобелия диван със сметановобялата възглавница върху петното от какао, където вечерно време седя с Лео. Там — моето кресло за четене, до него портокаловото дръвче, което точно сега цъфти и излъчва зашеметяващо ухание. Там — телевизорът, музикалната уредба, рафтът с плочите на Филип, до него моите рафтове с книги. Там — первазът на прозореца, семейни снимки в рамки, Лео, Филип и ад. Ощипвам се сама, чувствам се глупаво, като го правя, усещам болката в ръката си като през упойка, но все пак я усещам така, както усещам и земята под краката си. Това тук е реално, това се случва наистина, не е един от моите кошмари, не е врата, зад която чака ужасът, не е тропане, нито зъл дух, който седи на гърдите ми и пие дъха ми, няма да се събудя след миг, плувнала в пот и със залепнали очи, но облекчена. Никой няма да ме събуди. Не. Това тук е истинско, всичко е в мен.

Най-сетне съм в състояние да размишлявам, без Непознатия да наблюдава всяко мое движение. И веднага ми хрумва решението. От Бернарди и Ханзен не мога да очаквам помощ, това вече го знам, обаче как стоят нещата с високата руса жена, която ми даде визитката си на летището? Изравям от чантата си картичката. Ето името й — Барбара Петри, телефонен номер, всичко изписано с прав, наситеночерен шрифт. Набирам номера, задържам дъх. След второто позвъняване тя се обажда.