Мелани Раабе - Истината

Чувствам се силен.

Каквото и да направи жената, няма да се оставя да ме откаже от моя план.

Намирам го в кухнята. Там, където чета вестници и пия кафе, варя мармалад, където мажа сандвичи за Лео и вечер седя с него на масата и слушам как е било в училище, коя учителка е тъпа и че новият съученик в класа май бил готин и кой с кого се е бил на двора пред училището, кой в класа вече имал нов смартфон и колко голове е вкарал Лео на тренировката по футбол.

Когато влизам в кухнята, Непознатия ме поглежда съвсем спокойно. Изглежда е взел душ и се е преоблякъл, косата му е влажна и блести, облечен е в черни джинси и черна тениска. Изтегнал се е в стола си, сложил е крака върху масата. Познавам този мъжки маниер. Обсебване на пространство, демонстриране на надмощие. Поставил е пред себе си отворена бутилка бира от хладилника, яде шунка от опаковката. Прилошава ми от миризмата на месото, което ми бе донесла Мириам, когато идва наскоро на закуска. В момента, в който се изправих пред него, забравих какво исках да кажа.

— Сара — казва дружелюбно Непознатия. — Седни!

Сваля краката си от масата и побутва към мен шунката, после отново кръстосва ръце зад тила си.

— Гладна ли си?

Изобщо не би трябвало да му отговарям. Но вместо това казвам:

— Аз не ям месо. Точно както и мъжът ми.

Непознатият прихва:

— Вегетарианка с шунка в хладилника.

Преди да успея да му отвърна нещо, на входната врата се позвънява. Отдъхвам си. Непознатия се стряска, очите му се свиват като чертички. С облекчение в душата, аз се отправям към входната врата, за да отворя на Барбара Петри. В антрето едва не се спъвам в моята ръчна чанта, вдигам я, окачвам я на закачалка, изпъвам дрехите си… и отварям вратата.

Барбара Петри е като извадена от кутийка въпреки високите летни температури. Изглежда, че е от хората, които никога не се потят.

— Госпожо Петри — поздравявам я аз. — Благодаря ви, че успяхте да дойдете толкова бързо — казвам и й подавам ръка. — Влезте.

Отвеждам служителката в кухнята, а през това време се опитвам да подредя мислите си. Вече знам, че Петри също принадлежи към кризисния щаб, който е работил в екип, за да намери Филип, а сега се хвали и чества из медиите — въпреки че той все още е изчезнал. Междувременно вече съм наясно, че тя трябва да е познавала фалшивия Филип по-отдавна. Слезе заедно с него от самолета, значи го е придружавала по време на полета, а вероятно се е запознала с него дни преди това. Сигурно е прочела предварително хиляди информации за Филип, запознала се е с биографията му и накрая се е запознала лично с мнимия Филип в тази наситено емоционална ситуация, смятайки, че си има работа с жертва на отвличане, която е преживяла страшни неща и трябва да бъде под защита. Интересно ми е как ще се поздравят двамата.

— Той е тук — казвам, когато влизам в кухнята… и млъквам сащисана.

На кухненската маса седи един изтощен на вид мъж, белязан от дълго пътешествие. Той изглежда слаб, почти крехък, така както е седнал отпуснат и сринат. Удостоява Барбара Петри с една слаба, но сърдечна усмивка. Бирата и шунката са изчезнали, във въздуха се носи само една доловим мирис на пушено месо.

— Барбара — казва той, а гласът му звучи толкова мило и любезно, че аз едва не получавам пак позиви за повръщане.

Надига се предпазливо, сякаш измъчван от болки. Около очите му се появяват бръчици от смях, когато Петри му подава ръка, тя също му се усмихва в отговор, явно напълно сразена от неговия чар, от топлотата му. Съвсем се е предала на влиянието му. Барбара Петри също е облечена в черно, сега забелязвам това — две черни фигури насреща ми, а аз в бялата си рокличка. Шахматни фигурки.

— Моля, седнете — казвам, мъчейки се да спечеля отново контрол над положението.

— Благодаря — отговаря Барбара Петри и се настанява на един кухненски стол, окачва елегантната си чанта на облегалката.

Докато прави това, тя за миг обръща гръб към Непознатия. Неговият леденостуден поглед се плъзва по мен като лъч от прожектор, ала щом Петри отново се обръща към него, той в същия миг е наместил пак любезната си маска.

И така седим край кухненската маса. Барбара Петри на челното място, Непознатия и аз съответно от двете страни, един срещу друг. В кухнята е топло, през големия прозорец, който гледа към градината, пада слънчева светлина. Поглеждам за миг навън — картината, която се разкрива пред мен, прилича на застинал натюрморт на лятна идилия. Не, не, мисля си, не е съвсем застинал, ето че се появи една пчела. Все пак поне вече няма гарвани. Сетне насила връщам мислите си в настоящето.