Мелани Раабе - Истината

— Но по принцип, разбира се, съм „за“.

Опитвам се да не гледам измамника.

— Все едно кого ще попитаме, всеки ще ви потвърди, че това не е моят мъж.

Настъпва кратка пауза.

— Ами добре — казва накрая Петри. — Вие кого предлагате?

Това е лесно. И вътре в мен се разстила нещо като облекчение. Защо ли не се сетих по-рано? Защо бях толкова блокирала? Бащата на Филип е мъртъв, майка му Констанца — не върши работа. Предишните му колеги и служители познавам едва-едва, но пък Йохан, естествено! На лицето ми се появява усмивка на облекчение.

— Какво ще кажете за Йохан? — пита Непознатия.

Аз го поглеждам объркана. Той познава Йохан? Откъде познава Йохан, как така знае за Йохан?

— Кой е Йохан? — пита Барбара Петри.

— Йохан Кербер е стар приятел на моето семейство. Той ме взе под крилото си, след като баща ми почина — казва измамникът. — А и знам, че Сара също има доверие на Йохан. Поне така беше преди.

Разпадам се вътрешно, на всичките си съставни части. Но не позволявам да ми проличи външно.

— Йохан е заминал — успявам да кажа накрая. — В командировка е в Китай. Вече няколко пъти се опитвах да се свържа с него, за да му кажа, че Филип е жив, но не можах да говоря с него.

— Кога ще се върне? — пита Петри.

— След три дни, така казват от офиса му — отговарям аз. — Аз обаче не мога да чакам толкова дълго!

— Не, естествено, не — казва тя. — Но въпросният Йохан сигурно не е единственият човек, който би могъл да потвърди идентичността на мъжа ви.

— Това не е мъжът ми — упорствам аз.

Дори и на думи няма да отстъпя нито за миг, все едно колко нервирам с това Барбара Петри. Не е мой проблем. Неин проблем е.

— Е, сигурно има още някой, който би могъл да помогне да… — тя се поколебава за миг — да изясним нещата тук.

Аз отново си мисля за майката на Филип, която не би познала дори себе си в огледалото, а тя е единствената му жива роднина (ако не вземем предвид мен и Лео). Не се сещам за никого. Никой от семейството, никой от работата му, с когото да е бил толкова близък. Той, естествено, имаше много приближени сътрудници. Но те дали ще си държат устата пред пресата? И изобщо какво значи това? Моята дума не би ли трябвало да е достатъчна?

Не отговарям нищо и Барбара Петри въздиша. Изглежда съжалява, задето е дошла. Отведнъж в устата ми се събира солена слюнка.

— Извинете ме за момент — казвам продрано.

Барбара Петри и измамникът мълчат.

Напускам помещението с гордо вдигната глава, ала в мига, в който излизам от полезрението им, хуквам. Хлопвам вратата на банята зад себе си, коленича вече за втори път в този ден пред тоалетната чиния и повръщам на груби, болезнени талази. Сетне си измивам устата и подпряна на ръба на мивката, се взирам в отражението си в огледалото. Очите ми са черни от гняв.

Без такива, казвам си, не и с мен тези номера. Вече съм изтърпявала съвсем други неща. Съвсем други. Да ги нямаме такива, не и с мен.

Да накараш други хора да те харесват, това е просто. Седя приведен. Това ме прави по-нисък, по-малък. Не толкова заплашителен. Изтъква моята физическа немощ. Прокарвам ръка пред очите си така, сякаш едва ги държа отворени. Примигвам няколко пъти. После вдигам поглед, усмихвам се храбро.

Да функционирам. Да се отърва от Барбара Петри. После ще видим.

— Какво става тук? — пита тя с приглушен глас.

— Жена ми не е добре — казвам плахо аз. — Мисля, че днешният ден и дойде малко в повече. Всичко, от което има нужда, е малко спокойствие.

Петри бърчи чело.

— Поведението на жена ви, изглежда, не ви изненадва — казва тя.

— Не — отвръщам и въздъхвам тихо. — За нещастие то съвсем не ме изненадва.

— Преживявали сте такова нещо и друг път?

Аз кимам.

— Да. Повече от веднъж, за жалост — лъжа. — Но вие не се притеснявайте. Знам какво трябва да се направи.

Физиономията на Барбара Петри е непроницаема.

— Не искам да се натоварвате с твърде много — казва тя. — Самият вие се нуждаете спешно от спокойствие.

— При мен всичко е наред. Моля ви само да ми обещаете, че няма да разкажете на никого за това. На мен ще ми бъде страшно неприятно, още повече пък на Сара, когато дойде на себе си.

Барбара Петри устоява няколко секунди на моя умоляващ поглед, после изражението на лицето й омеква.

Съчувствие. Добре.

— Разбира се — казва тя и ме дарява с една малка усмивка. — Разбира се.

Без да искам, погледът ми пада върху бялата като лотос вана и пред вътрешния ми взор затрептява една картина. Филип и аз заедно във ваната, на перваза й — една бира за него, за мен ябълков сок. Моят корем, надут от бременността, стърчи над пяната. Филип, спокоен и весел. Щастлив. Тъмни очи, трапчинки на бузите, за секунди го виждам точно пред мен — как пийва глътка бира, а пяната от шампоана се стича по гърдите му на милиарди миниатюрни, пъстро искрящи мехурчета и…