Мелани Раабе - Истината

— Моля за извинение, Барбара. Жена ми наистина не е добре. Мога ли да разчитам на това, че вие…

А после Петри, гласът й отведнъж съвсем топъл и такъв, сякаш мен изобщо ме няма там:

— Не се притеснявайте, господин. Петерсен. От мен никой няма да научи нещо, което вие не желаете.

И аз разбрах: сега вече той успя.

Сега я хвана.

А той — съвсем спокойно, съвсем сърдечно, съвсем тихо: „Благодаря ви“.

Аз бях сащисана. Помислих си: По дяволите, бива си го. Добър е.

Когато Барбара Петри си отиде, отново се опитах да изхвърля Непознатия от къщи, но той просто каза „не“ и излезе от стаята.

Той е като едно от онези животни, които проникват в чужда екосистема и я разрушават отвътре.

Гледам книгата в скута ми, която с несъзнателно движение, без да поглеждам, издърпах от един рафт. Преди обичах да играя тази игра със самата себе си — издърпвах слепешката някоя книга, сетне отварях възбудено очи, за да видя към кое томче ме е накарала да посегна случайността и да гадая какво ли иска да ми каже с този избор вселената или моето подсъзнание. Моят литературен хороскоп. Ако улучех Джак Керуак, „По пътя“, това означаваше, че явно пак ще се пътува. Гьотевият „Фауст“ насочваше към предстоящо важно решение, а Чък Паланюк, „Боен клуб“, естествено, към някакъв спор. Моите книги не ми даваха недвусмислени резултати. „Спасителят в ръжта“ например или „Майсторът и Маргарита“. Други пък просто пасваха винаги, като „Непоносимата лекота на битието“ от Кундера. Моите рафтове с книги заемат цяла стена в хола, обичам книги, нуждая се от тях. Всички тези самостоятелни малки вселени между две корици, където така обичам да пътешествам, когато имам чувството, че живея в погрешната вселена. Или когато моята собствена вече не ми стига или ми се изплъзва, или ми причинява болки и вреди.

В скута ми лежи „Престъпление и наказание“ от Достоевски. Изпъхтявам, когато ми става ясно към какво съм посегнала, ставам, връщам книгата, протягам ръка, за да достигна до една от горните полици, без да поглеждам, плъзвам показалец по гръбчетата на книгите, накрая хващам една, издърпвам я. Кафка, „Процесът“. Протягам се, вземам томчето точно до нея, поглеждам корицата: Кафка, „Присъдата“.

Връщам всички книги по местата им. Трябва да престана да играя игри и да се изправя срещу действителността.

Погледът ми пада върху пианото. Когато се нанесохме тук, Филип често свиреше на него. Колкото повече работеше обаче, толкова повече се стопяваше времето, което той прекарваше край рояла. Любимите му групи със записи върху винил заменяха органичния звук на неговото пиано. Помня как за първи път ми изсвири нещо, нещо хубаво, леко, мисля, че беше Моцарт. Беше красиво да го слушам. В един момент Филип се отмести върху табуретката пред пианото и потупа приканващо с длан върху освободилото се място. Аз седнах до него, започна да ми обяснява какъв е инструментът, а аз се радвах, че той се радва, и на трапчинките му, които се появяваха, когато нещо му доставяше удоволствие. Тази весела малка Филипова усмивка. Той ме научи да свиря само една пиеска, съвсем проста, която можехме да свирим двамата заедно и която всъщност изискваше от мен само от време на време да натискам един-единствен клавиш. Ние се кискахме, аз на няколко пъти бърках, беше огромно удоволствие. Естествено, като дете бях вземала уроци по пиано няколко години и много добре знаех как се свири „Котешкият марш“, но не казах това на Филип. Твърде голямо удоволствие му доставяше да ме учи на нещо. Той обичаше да бъде експерт. Често се преструвах пред него, че не умея или не зная нещо, понеже толкова му харесваше да ми показва или обяснява разни неща. Как се сменят гумите на кола. Как се ползва бормашина. Класическа музика, модерна музика. Смалявах се малко повече от време на време, защото обичах той да е големият. Глупаво от моя страна, както се оказа впоследствие.

Идва ми на ум една идея и тутакси скачам. Пианото! Яд ме е, че не се сетих за това още докато Барбара Петри беше тук. Пианото ще го разобличи! Колко голяма е вероятността той да свири така добре, както Филип? От друга страна, той щеше просто да откаже да изсвири нещо, точно както отказа да докаже факта, че Филип имаше бенка.

В момента цялата ми надежда е в генетичния тест. Но това ще отнеме време. Барбара Петри ще се „погрижи за това“, както каза, преди да изчезне окончателно. Като цяло трябвало да „потърпя няколко дни“.

Вероятно би било разумно засега, просто да избягвам Непознатия. В този миг обаче пред вътрешния ми взор изниква една картина. Непознатия, седнал спокойно в моята кухня, пие бира. Тялото ми отново се зарежда с енергия. Само да не си въобразява, че просто ей така може да се настани тук.