Мелани Раабе - Истината

Изкачвам на галоп по две стъпала наведнъж, стълбата към втория етаж, където изчезна Непознатия.

Когато стигам горе, се спирам. Къде е той? Инстинктивно тръгвам към гостната. Винаги, когато пристъпвам в стаята за гости, за да проветря или да избърша прах, се чувствам някак недобре. Плашат ме тези неизползвани помещения на вилата с тяхната странна миризма, както всичко, лишено от своята функция. Ако някъде живеят духове, това е точно там. Стаята за гости е малка, прозорците гледат към градината, в нея няма нищо повече от легло, нощно шкафче, малък гардероб и миниатюрна помощна масичка, а на мен и без това никога не ми идват гости.

Отварям рязко вратата, някак си съм очаквала да го намеря тук, но въпреки това се стряскам уплашено, когато той изведнъж застава пред мен.

В последната секунда успявам да видя как Непознатия пъха нещо в кожения си сак и с едно рязко движение дръпва ципа. Сакът е оставен върху леглото за гости.

— Какво носите там? — питам аз, тутакси разтревожена.

— Какво?

— Какво пъхнахте току-що в сака си?

— Нищо — казва Непознатият, без да ме поглежда.

— Оръжие ли? — питам.

Той изсумтява.

— Естествено, че не! Сара, моля те!

— Може ли да видя? — питам и се опитвам да се пресегна към сака, но Непознатият ми препречва пътя.

— Какво искаш сега? — пита той.

— Нищо — казвам. — Но ще ме успокои много, ако мога да видя какво пъхнахте току-що в сака си.

— Ти затова ли дойде тук? — пита той. — За да претърсиш сака ми?

— Не. Дойдох, за да попитам дали не искате да ми изсвирите нещо на пианото.

Трудно ми е да се удържа гласът ми да не прозвучи триумфиращо.

— Не разбирам — казва Непознатият.

— Че какво има тук за неразбиране? — питам. — Филип винаги с удоволствие ми е свирел на пианото, и то много. И тъй като вие, както казвате, сте Филип, помислих си, че би било мило, ако ми изсвирите нещо.

Непознатия пребледнява. Настъпва пауза. Тишината се разтяга, направо пулсира между нас.

— Е? Какво става сега с пианото? — питам.

Непознатия стои пред мен като истукан. Как само демонстрира своята мнима самоувереност, направо ме вбесява; вбесява ме и това, дето всичко, казано от мен, отскача от бронята му; вбесява ме и това, че той, по дяволите, смята за възможно да се намести в гостната ми стая. Правя крачка вдясно от него, отново се опитвам да стигна до сака му, дръпвам ципа.

Онова, което се случва после, става много бързо, за части от секундата.

С един скок Непознатия се озовава до мен, изтръгва чантата от ръцете ми, тя се свлича на пода.

— Не ми пипай нещата! — изревава той толкова силно, че дясното ми ухо започва да пищи, толкова близо до мен, че усещам парещия му дъх по лицето ми.

— Не ми пипай нещата! — изкрещява още веднъж и с плавно движение сграбчва малката масичка от масивно дърво, която стои в средата на стаята до леглото, и я мята към стената. Дървото пада с трясък на пода и се натрошава като кости. Масичката остава да лежи там, със счупени крака като ранено животно. Тишината след трясъка и пукането е оглушителна.

Аз се взирам в Непознатия. Той диша тежко. В погледа му има нещо първобитно, зениците му са толкова разширени, че очите му изглеждат съвсем черни. Никога, никога досега в целия си живот не съм виждала такава ярост.

— По-добре е да си вървиш сега — произнася той в тишината.

Отново се е успокоил напълно. Това прави заплахата в гласа му още по страховита.

Трябват ми няколко секунди, за да си отдъхна от шока. Само миг преди да избухне, Непознатия изглеждаше леденостуден и непоклатим. Имам си работа с напълно непредвидим човек.

Опитвам се да застана стабилно, издавам напред брадичка. Вътрешно може и да съм разтърсена, но няма да се оставя да бъда тероризирана в собствения ми дом.

— Ако си мислите, че можете да ме накарате да побягна, лъжете се — изстрелвам аз срещу него. — Това тук е моята къща.

Непознатият ме фиксира с очи, лицето му има някакво изражение, което не мога да определя. После той измърморва нещо.

Звучи като: „Мания, лабилност“ и още нещо, което не разбирам.

Не мога да направя нищо друго, освен да го гледам. Той става все по-плашещ.

— Ти май наистина не загряваш, а? — казва мрачно.

Тъмните му очи святкат опасно.

— Нямаш представа какво става.

Аз действително нямам представа накъде бие той, но междувременно вече ми е все едно.

— Спестете си опитите за сплашване — сопвам се аз. — Вие нямате представа. Нямате представа с кого си имате работа!