Мелани Раабе - Истината

Лео забеляза, че нещо не е наред, притисна се до мен, може би пък беше просто завладян от чувствата. Баща му. Всички тези чужди хора. Фоторепортерите. Не знаех какво да правя. Как да действам? Какво иска този мъж от мен? Трябваше ли още в колата да го разоблича? Да го изхвърля? Да направя сцена? Но как? В присъствието на Лео, на когото бях набила в главата, че татко си идва, татко е имал тежки години, трябва да сме мили и внимателни с него? Грешно беше да не предприемам нищо, но и грешно да казвам нещо в присъствието на Лео. Просто не знаех какво да направя.

О, да, помислих си.

Така се чувства човек, когато е в шок.

Налагам си да успокоя дишането си. Вдишване, издишване, съвсем спокойно. Няколко секунди седя така, после отведнъж си спомням един от разговорите ми с господин Ханзен. Попитах го дали мога да говоря с мъжа ми по скайпа или по телефона още преди пристигането му в Хамбург. Ханзен обеща да се погрижи за това и да ми се обади пак. Което и направи. Звучеше сконфузен, когато ми каза, че мъжът ми не искал предварително да говори с мен, нито да контактува по скайпа. Освен това Филип не искал да водя сина ни с мен на летището и щял да се радва, ако настаня детето за няколко дни другаде. Може би при приятели.

Аз бях направо сащисана от този отказ. След всички тези години Филип не искаше да говори с мен възможно най-бързо? И не искаше да види сина си? Това изобщо не приличаше на Филип. Какво ставаше тук, по дяволите! От друга страна, с някакво недобро чувство в стомаха, си помислих, че през тези седем години може да са се случили доста неща. Никой не го знаеше по-добре от мен. Тогава какво стоеше зад неговия отказ? Реших да изпълня молбата му само наполовина — да взема Лео на летището, но после да го оставя при Мириам. Никога не съм понасяла да ми дават предписания.

Не можех да разбера защо мъжът ми трябва да действа така, защо отказва да говори с мен дори само по телефона, след толкова години. Но сега, естествено, ми става ясно: той по никакъв начин не е искал да ме предупреди, този непознат. Искал е да ме срази на летището. Искал е да създава факти.

И се справи блестящо.

Толкова съм бясна на самата себе си, че направо излизам извън кожата си. Как е възможно да не успея да ги накарам да ме чуят веднага там на място? Откога стана такава безгласна малка мишка, Сара, а? Стегни се, мисля си аз. Твоят свят може и да се е разбил на хиляди малки и големи късчета. Но никой няма да ги смете заради теб и да ти построи нов. Това е твоя работа. Затова: край на хленченето. Ставай! Направи нещо!

Ставам. Заставам пред мивката. Изплаквам си устата и наплисквам лицето си със студена вода, подсушавам се.

Добре. А сега помисли!

Мисля. Макар че тялото ми реагира съвсем вяло, а зъбите ми тракат. Днес трябваше да се прибере у дома моят мъж, моят най-любим мъж, вместо това на борда на самолета бе един непознат. Не успях да го разоблича още там, на летището, натовариха го до мен в колата. Откараха ни вкъщи. Сега съм тук. Отново съм дееспособна, отново се владея. Трябва да се обадя в полицията.

Веднага.

Нямам представа какви намерения има Непознатия.

Какво иска от мен?

Какво толкова може да иска?

Обръщам се, слагам ръка върху бравата… и тогава чувам. Стъпки.

Чувствам как сърцето ми се свива, става малко и твърдо от страх.

Когато се втурнах в къщата с ръка върху устата и едва успяваща да овладея повръщането си, не удостоих дори с един поглед Непознатия, който бе останал в колата — дали наистина хлопнах вратата след себе си?

Преглъщам мъчително.

Непознатия е в къщата.

През открехнатия прозорец на банята прониква чуруликане на птици, погледът ми се плъзва навън. Наситеното зелено на кестените сияе на слънцето, откроява се на фона на тъмносиньото небе. Скоро дърветата ще започнат да хвърлят малките си плодове върху хората като миниатюрни бомбички. Майките, които все още играят заедно с децата си, ще правят от тях малки човечета, преди да пуснат дъщерите и синовете си пак на тренировка по футбол или при електронните игри. Аз също. Сякаш идилията иска да ми се подиграе ехидно. Но всъщност какво съм си мислела? Че светът отвън ще престане да се върти само защото моят малък свят се е сринал? Извръщам поглед.

Непознатия и аз сме сами. Търся инстинктивно мобилния си телефон, винаги го нося в джоба на панталона — но лятната ми рокля няма джобове, значи телефонът е в чантата ми, която съм изтървала някъде в антрето. Изругавам тихо. Ако искам да телефонирам, ако искам да повикам помощ, трябва да изляза от тук. Значи, трябва да отида при него. По дяволите! Сядам на капака на тоалетната, захлупвам лице с длани. Иска ми се да не бях ходила сама на летището, иска ми се да бях взела някого да ме придружи. Защо Йохан точно сега трябва да е в чужбина, по дяволите! Минават няколко минути, пред вратата на банята е тихо, но аз знам, че той е там. Прокарвам ръка през косата си, пръстите ми треперят. Не мога да остана вечно тук вътре.