Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

Поглеждам в сенките на стълбището към втория етаж вдясно от мен, затварям входната врата зад себе си, оставям клетката на котарака на дървения под и отварям вратичката. След секунда чифт зелени очи се измъкват оттам, следвани от черно източено тяло. Това е един номер, на който ме научи баща ми. Или по-точно, на който той сам се научи.

Тогава баща ми имаше работа в Портланд. Ставаше дума за множество жертви при пожар в завод за консерви. Съзнанието му беше заето с мисли за машинарии и неща, чиито устни се разпадат, когато заговорят. Не беше обърнал внимание на къщата, която наехме, а хазяинът, разбира се, не беше споменал, че една жена и нероденото й дете са умрели там, когато мъжът й я блъснал по стълбите. Такива теми често се избягват.

Това им е една от особеностите на призраците. Може да са били нормални, или сравнително нормални, докато още са дишали, но веднъж като умрат, и стават типичните обсесивни маниаци. Това, което им се е случило, им става фикс идея и те се заключват в този най-лош момент като в капан. Нищо друго не съществува в техния свят, освен острието на ножа или усещането за ръцете, които ги стискат за гърлото например. Имат навика да ти показват тези моменти, най-често с лична демонстрация. Ако знаеш историята им, не е трудно да предвидиш какво ще направят.

В онзи конкретен ден в Портланд майка ми ми помагаше да кача кашоните в новата си стая. Тогава още ползвахме евтини кашони и валеше; в горната си част повечето бяха станали на каша. Помня, че се смеех колко се намокрихме и как оставяхме локвички във формата на обувки по линолеума в коридора. По топуркащите ни стъпки някой би помислил, че цяло семейство хипогликемични лабрадори се нанася в къщата.

Случи се на третия курс по стълбите. Шляпах с обувки и цапах навсякъде, бях извадил бейзболната си ръкавица от кашона, защото не исках да стане на петна от водата. И тогава го усетих — нещо се плъзна покрай мен надолу по стълбището, като леко се потърка в рамото ми. Нямаше нищо гневно или припряно в това докосване. Не съм казвал на никого, заради това, което се случи после, но чувството бе като майчино докосване, сякаш някой внимателно ме отмества от пътя си. Тогава за момент си помислих, че е била майка ми, която ме гони на шега, и се завъртях към нея с широка усмивка на лицето, точно навреме, за да видя как призракът на една жена се превръща от вятър в мъгла. Сякаш беше увита в чаршаф и косата й беше толкова бледа, че можех да видя лицето й през задната част на главата й. Бях виждал призраци и преди. Като растях с баща ми, това беше редовно като руло „Стефани“ в четвъртък. Но никога не бях виждал някой да блъска майка ми толкова силно, че да я накара да полети във въздуха.

Опитах се да я хвана, но сграбчих само кашона и едно парче мокър картон остана в ръката ми. Тя падна назад, а призракът затрептя триумфално. Успях да видя изражението на майка ми през висящия във въздуха чаршаф. Колкото и да е странно, си спомням, че видях кътните й зъби, докато падаше, и че има две дупки в горните кътници. Това се сещам, като си мисля за този инцидент: гадното, обръщащо стомаха усещане, като видях кариесите на майка ми. Тя се приземи на стълбите по задник и издаде тих звук, нещо като „О!“, после се търколи надолу, докато гърбът й се удари в стената. После не помня нищо. Не помня дори дали останахме в тази къща. Разбира се, баща ми сигурно е ликвидирал призрака — най-вероятно още същия ден — но аз не помня нищо друго от Портланд. Всичко, което знам, е, че след това баща ми започна да използва Тибалт, който тогава беше още малко коте, а майка ми все още накуцва в деня преди буря.

Тибалт гледа към тавана, души стените. Опашката му потрепва от време на време. Следваме го, докато той проверява целия долен етаж. Леко му се изнервям в банята, където, изглежда, забравя, че има работа да върши и вместо това иска да се търкаля по хладните плочки. Щракам с пръсти. Той присвива презрително очи, но става и продължава инспекцията.

На стълбите забавя ход колебливо. Не съм разтревожен. Това, за което следя, е дали ще започне да съска към нищото и дали ще седне тихо да се взира в празнотата. Колебанието не значи нищо. Котките могат да виждат призраците, но нямат предчувствия. Следваме го нагоре по стълбите и по навик хващам ръката на майка ми. Кожената чанта е на рамото ми. Камата е вътре и усещането е успокояващо, моята лична версия на медальона на Сейнт Кристъфър 2 2 Медальон с лика на светец, който често се носи от пътешественици, които вярват, че ги пази. — Б.пр. .