Кендари Блейк - Анна в рокля от кръв

Правя кисела физиономия.

— Дай от ягоди.

— Живей на ръба. Пробвай „Саскатуун“.

— Животът ми е достатъчно интересен. Та какво казваше за кондоми и тигри?

Тя слага чиния с палачинки и препечени филийки на масата пред мен, всяка намазана с нещо, което отчаяно се надявам да е сладко от ягоди.

— Дръж се прилично, малкия. Това са талисманите на училищата. Къде искаш да учиш — в „Сър Уинстън Чърчил“ или в „Колеж Уестгейт“? И двете са близо до нас.

Въздъхвам. Няма никакво значение. Ще присъствам в час и ще си взема изпитите, а после ще се прехвърля, както винаги. Тук съм, за да убия Анна. Но трябва да се постарая да изглеждам все едно ми пука, за да е доволна майка ми.

— Татко би искал да съм троянец 3 3 „Троянец“ е най-популярната марка презервативи в САЩ. — Б.пр. — казвам тихо и тя се замисля само за секунда над тигана, после изсипва последната палачинка в чинията си.

— Тогава ще те запиша в „Сър Уинстън Чърчил“ — казва тя.

Ама че късмет. Без да искам, избрах това, което звучи по-помпозно. Но както казах, няма никакво значение. Тук съм за едно-единствено нещо. Нещо, което ми попадна, докато търчах по следите на Стопаджията от Окръг 12.

Дойде — колко очарователно! — по пощата. Името и адресът ми написани на плик, изцапан с кръгче от чаша с кафе, а вътре има едно листче хартия с името „Анна“ на него. Името беше написано с кръв. Получавам такива следи от много хора от оня свят. Не са много тези, които могат да правят това, което правя аз, но има страшно много хора, които искат да го правя и постоянно ме търсят, разпитват тези, които ме познават, и се мъчат да ми хванат дирята. Местим се често, но лесно мога да бъда открит, ако ме потърсят. Майка ми пуска съобщение в уебсайта, когато се местим, а и винаги казваме на няколко от най-старите приятели на баща ми накъде сме тръгнали.

Всеки месец, като по часовник, купчина досиета на призраци минава през въображаемото ми бюро: мейл относно изчезнали хора в Сатанинска църква в Италия, изрезки от вестник за мистериозни жертвоприношения близо до погребална могила на индианците Оджибуе. Вярвам само на няколко източници. Повечето са контакти от баща ми, сега старейшини на тайния завет, който сключили в студентските си години, или учени изследователи, които е срещал по време на пътешествията си и благодарение на репутацията си. На тях имам доверие, че няма да ме пратят за зелен хайвер. Те си пишат домашното.

Но през годините създадох и някои свои контакти. Като видях разкривените червени букви, надраскани по листчето като следи от нокти по кора на дърво, веднага се сетих, че това трябва да е работа на Руди Бристол. Театралниченето е типично в негов стил. Готическата романтика на пожълтялото късче пергамент. Сякаш се очакваше да повярвам, че призракът сам го е направил. Че Анна сама е издрала името си с кръвта на някой друг и ми го е пратила като визитна картичка с покана за вечеря.

Руди Бристол-Маргаритката е едно хлапе, хардкор маниак на тема готика, от Ню Орлиънс. Мотае се като барман някъде дълбоко във френската част и е на двадесет и четири-пет, но все още му се иска да е на шестнайсет. Той е слаб, блед като вампир и прекалява с носенето на мрежести дрехи. Досега три пъти ме е пускал по следите на призраци: и трите пъти — бърза, лесна плячка. Единият просто висеше обесен в някакъв зимник и гласът му се чуваше през дъските на пода, приканвайки шепнешком новите обитатели да слязат при него. Влязох, изкормих го и си тръгнах. Този случай ме накара да харесвам Маргаритката. Но ми отне доста повече време да свикна с нестихващия му краен ентусиазъм.

Обадих му се веднага щом получих писмото.

— Здрасти, пич, как се сети, че съм аз?

Нямаше разочарование в гласа му, просто тонът му беше толкова развълнуван и поласкан, че ми напомни на някое хлапе на концерт на Джонас Брадърс. Руди е фен. Ако му позволя, сигурно би нарамил протонова раница и би ме следвал из цялата страна.

— Много ясно, че си бил ти. Колко опита ти трябваха да нацелиш буквите? А кръвта истинска ли е?

— Да, истинска е.

— От какво е?

— Човешка е.

Усмихнах се.

— Използвал си собствената си кръв, нали?

Чу се звук от нервно (или обидено) шаване.

— Виж какво, искаш ли да ти дам следата, или не?

— Да, слушам те.

Очите ми бяха приковани от листчето хартия. Анна. Въпреки че знаех, че това е един от евтините трикове на Маргаритката, не можех да отрека, че името й, написано с кръв, изглеждаше красиво.