Джон Кей - Тракийският капан

Ди изчаква половин минута и като не получава ясен отговор, се накланя заговорнически напред.

— Джон, преди да продължим, трябва да те попитам нещо.

Сивите очи са непривично загрижени, а в гласа му звучат напълно непознати нотки. Ако целта му е да ме обърка, попада в десетката.

— Да, сър?

— Най-напред искам да ти кажа, че съм възхитен от начина, по който ни помагаш.

Сега вече нищо не разбирам. Това очевидно се изписва на лицето ми, защото Ди ми подсказва:

— Розите, Джон, розите…

Смущавам се като човек, когото тълпа папараци са издебнали в мига, когато дава милостиня на просяк. Прехвърлянето на десетки хиляди български маслодайни рози в Афганистан беше идея, която неочаквано и за самия мен се увенча с успех. Сега обаче у мен се сблъскват английската неловкост и балканското желание да се похваля. Накрая Изтокът побеждава.

— Сър, почти пълният провал на бомбардировките в Тора-Бора и операция „Анаконда“ ме убеди, че износът на демокрация с военни средства не е най-перспективното начинание. Може ли да има закон, мир или демокрация в най-изявената наркоикономика в света? За всеки осми жител на Афганистан единствените възможни доходи са от отглеждането на опиум. Нещата се влошават от факта, че за афганците опиумът е и традиционно лекарство. Дават го дори на децата, когато ги боли стомах. Резултатът е, че към горните три милиона трябва да прибавим над един милион наркомани.

Той поклаща разбиращо глава.

— Единственият начин да се справиш с растение, което дава една трета от приходите в държавата — продължавам, — е да се опиташ да го замениш с по-доходоносно. За мой късмет, Баня се намира на броени мили от най-подходящото място на света — Розовата долина. Останалото беше комбинация от платени публикации в специализирани издания, скрито лобиране и няколко анонимно разпратени тук-там проекти, подплатени с купища числа. Това вероятно е била последната инженерна работа, която някога ще свърша.

Ди съчувствено кимва.

Тук аз си давам сметка, че ролята на всезнайко започва да ме притеснява. През последните минути комплиментите жужат около мен като мухи. Дали да не опитам да пренасоча част от хвалбите към него?

— А откъде разбрахте, че аз…

— Елементарно, драги Джон — поема той подадената нишка. — Когато от едно място, което дотогава е било пълно мъртвило, някой започне да лансира читави идеи, е редно да се позамислиш. Особено ако резултатът ти върши прекрасна работа. Не сме те шпионирали, Джон. Лесно бих могъл да разбера къде живееш, ала предпочетох да не се осведомявам, за да не би и някой друг да научи къде ти е леговището. А пък и знаех, че винаги мога да те извикам, ако стане нужда.

Шефът отново заема любимата си поза — обляга се назад и подпира брадичката си на свитите показалец и среден пръст на лявата ръка.

— Искам да ми кажеш дали по време на престоя ти в Афганистан се е случило нещо, което може да те е направило зависим от местните.

Разбирам, че това е последната проверка, и скривам радостта си зад едно ненужно уточнение:

— В смисъл да започна да ги харесвам и да им съчувствам прекалено много?

— Да.

Притварям очи и се взирам в себе си.

— Повечето са достойни хора, макар и доста изостанали, и аз ги харесвам. Не мисля обаче, че изпитвам някаква емоционална обвързаност.

— Сега — не, но тогава?

Или с годините съм станал по-сприхав и нетърпелив, или стандартите за мнителност в Сикрет сървис са се вдигнали неимоверно.

— Отговорът за момента е твърдо „Не“, сър, и колкото и да се напъвам, не се сещам навремето да е бил по-различен. Толкова ли голямо значение има какво е ставало някога?

— Знаеш ли историята с последния дъх на Цезар? — гласи загадъчният отговор.

Не искам да го разочаровам и с радост сграбчвам примамката:

— Каква история?

— Когато Цезар попитал: „И ти ли, Бруте?“, заедно с тези думи излязъл и последният му дъх. Лекарите говорят за литър-литър и половина. Оттогава са минали две хиляди години. Какво е станало с молекулите от този последен дъх?

— Би трябвало да са се разпръснали из атмосферата.

— Твоето инженерно образование допуска ли възможността към настоящия момент те да са равномерно разпределени навсякъде?

— След две хиляди години — нищо чудно.

— Е, молекулите в един литър въздух са толкова много, че при всяко вдишване ние поемаме поне по една молекула от последния дъх на Цезар.

Опитвам се да направя сметката наум, но не успявам. А и Ди със сигурност не го казва, за да изпита математическите ми способности.