Джон Кей - Тракийският капан

— И нашите анализатори стигнаха до същия извод — казва той и повдига брадичка към мен, за да ми подскаже, че е мой ред да кажа още нещо.

На езика ми е да попитам колко време им е отнело, но преценявам, че този въпрос е чисто заяждане с колегите.

— В Мазари Шариф Остриетата са сложили край на пътуването. Злощастна е съдбата на наркотрафиканта — въздъхвам аз и се отпускам в креслото.

Ди ме поглежда с подозрение — дали не правя каламбур с една пословична фраза от „Пиратите от Пензанс“, но аз предвидливо съм нахлузил безизразна маска на лицето си.

В тоя момент ме връхлита първата свободна асоциация. Ди не би се занимавал с някаква акция срещу наркотрафиканти, ако при тази акция момчетата от САС не са сложили ръка върху онова, заради което въпросните наркотрафиканти са рискували да останат толкова дълго в Балх. И това не са били бижута, злато или скъпоценности, а древни документи.

Някога градът е бил административен център и столица на Бактрия — богата и добре уредена държава, която Александър Македонски завзел не чрез бой, а като се оженил за местната принцеса Роксана. Моят приятел Базъл разправяше, че малко след изтеглянето на руснаците от Афганистан наши учени купили на безценица цял чувал ръкописи от царската канцелария на Бактрия.

Сега остава да формулирам заключението си предизвикателно, но без да се самоизтъквам.

— Чудя се каква ли тайна се крие в пергаментите, които Остриетата са донесли от Мазари Шариф.

Зениците на Ди се разширяват и аз вътрешно ликувам. Направил съм първата стъпка към целта да го убедя, че аз съм най-подходящият човек за мисията — каквато и да е тя. От друга страна, макар да е толкова очевидна, реакцията му остава само на равнище език на тялото. Ди не ми казва нищо.

Защо? За да не стигна преждевременно до това, което той смята за ключ към цялата история? Ако предположението ми е вярно, то намереният документ би следвало да е свързан по някакъв начин не с някой друг, а именно с Орфей. Оставям това прозрение за лична употреба и се примирявам, че ще се наложи малко да изчакам. Очертаващото се предизвикателство изостря мисълта ми и тя прави нов скок. Свеждам очи към бюрото и казвам тихо — все едно на себе си:

— Интересно, от коя народност са били тези наркотрафиканти.

— За късмет — подхваща бърже Ди, — нашите стрелци са взели достатъчно биологичен материал от наркотрафикантите, за да направим ДНК-профили и на петимата. Генетичните профили на четирима от тях са толкова близки, че те вероятно са били братя или братовчеди. Били са твои хора — пущуни.

— Нищо чудно, че са близки роднини. Повечето пущуни в Афганистан все още дремят в приспивната прегръдка на родово-феодалните отношения.

Той кимва окуражаващо: „Продължавай.“

— Вождът на рода или племето е цар, съдия и бог. Останалите му се подчиняват безпрекословно, което не изключва възможността в удобен момент да му теглят ножа и да заемат мястото му. Строго йерархичната система означава, че всеки предпочита да работи с най-близките си родственици. Това, че четиримата са били братя или братовчеди, е съвсем нормално. По-интересното е друго…

Тук правя малка ораторска пауза, през която се наслаждавам на пълното му внимание и обобщавам всичко, казано по-горе в един въпрос:

— А дали петият не е бил узбек?

Ди издава странен гърлен звук, който преминава в мъчителна кашлица. Очевидно ефектът от двете последователни попадения е като от кумулативен заряд — бронята на съмненията му не просто се пропуква, а бива натрошена на парчета и пометена от моя път. Когато успява да овладее кашлицата си и лицето му възвръща нормалния си млечнобял цвят, забелязвам в очите му неподправено изумление.

— Моите почитания, Джон. Това се казва неочакван извод. Как стигна до него? Само не ми казвай, че си разчитал на статистиката.

— Логиката ми беше по-друга, сър, но и статистиката не е за пренебрегване. В Афганистан живеят над три милиона узбеки и много от тях се открояват рязко от останалата мешавица от пущуни, таджики, хазари и още двайсетина народа. Може би защото се наричат „узбеки“ съвсем отскоро — откакто през XVI век роденият във Фергана Шайбани хан, или още Узбек хан, завладял Хорезъм и всички останали плодородни оазиси и долини между Амударя и Сърдаря и наложил името си върху цялата нация. Преди това — векове наред — всички наричали жителите на страната „хорезмийци“.

Лулата дими забравена, а Ди е впил нетрепващ поглед в мен. Вниманието му е само по себе си похвала и награда. Обзема ме артистично вдъхновение и аз продължавам в онзи леко викториански стил, който му е толкова присърце: