Джон Кей - Тракийският капан

Джамал се поклони ниско и заотстъпва заднешком към вратата. Предстоящата среща с оная машина за убийства го плашеше, но поне не го докарваше до ужас — все пак Дауд щеше да се заеме с някого другиго, а не с него.

— Чакай! Какво точно каза Карим?

Джамал го погледна с изненада, която мигом премина в облекчение. Гръмотевичната буря се беше отклонила в последния момент.

— Карим каза… — скорострелно започна той, а после млъкна и завъртя очи нагоре, за да си спомни ясно — … каза, че иска да му закараме здрав и силен мъж, а не още някой просяк. Каза, че е съобразил състава и големината на инжекциите с твоето искане, господарю, да променят мислите на здрави хора.

Това звучеше съвсем разумно, ала отново разпали у Каландара желанието да отмъсти жестоко на убийците на единствения му наследник. Дали са знаели чий племенник е Малик беше без значение. Ако допуснеш от незнание да станеш инструмент на Злото, ти се превръщаш в част от самото Зло. За да може да победи, Доброто е принудено да те премахне. Предпазливостта отстъпва встрани, когато Справедливостта изисква от теб да действаш.

— Кажи на Карим, че скоро ще получи каквото иска. Но най-напред кажи на Парвез, че искам да го видя веднага.

— Да, господарю.

Задействането на плана за отвличане на убиеца на Малик, не би следвало да го отклонява от по-важните дела, помисли той. Трябваше да научи името на човека, комуто Малик бе искал да повери превода на плочките.

— Добро утро, господарю. Какво мога да направя за теб?

— Искам да отидеш в Ташкентския университет и да научиш всичко за най-добрия им египтолог: име, възраст и колко ще ни струва да го убедим да дойде тук за една седмица. И запиши адреса му и огледай къде живее — просто за всеки случай.

Парвез се усмихна.

— Разбира се, никакви проучвания по Интернет, нали?

— Не се прави на глупак! Въпросът може би е на живот и смърт. Заминавай!

— Да, господарю.

Мелодията от „Джийзъс Крайст Сюпърстар“ се чува така, сякаш съседът е надул уредбата си тук, но като изключим шумоизолацията, новият кабинет на Ди е точно копие на предишния. Толкова точно, че това би било достатъчен аргумент за уволнението му от всеки нов шеф, комуто би хрумнало да го обвини в прекален консерватизъм. За късмет на Ди настоящият шеф на Сикрет Сървис е учил в същото училище, макар и няколко години по-късно от него.

Върху бюрото, разбира се, стои все същата махагонова поставка за книги. Завъртяна е тъй, че на минаване оттам да мога да прочета нещичко от разтворената върху нея книга. Още отдалеч виждам, че този път не е поезия, а някаква пиеса. Като наближавам, над най-горната реплика прочитам едно име, което ми разкрива всичко: Ишак.

Дали Ди е подбрал „Златното пътуване до Самарканд“ само заради онази реплика на Ишак, за която разправят, че е гравирана на часовниковата кула в главната квартира на Остриетата в Хиърфорд?

Някой рязко усилва музиката и аз се усмихвам — един от най-сладостните ми детски спомени е как в просъница чувам „Джизъс Крайст Сюпърстар“ или „Дийп Пърпъл“ и приглушените гласове на моите родители, които долитат от всекидневната. Ди обаче вероятно е отгледан на друга музика, защото се намръщва и тръгва към прозореца с надеждата, че го е оставил отворен и като го затвори, мелодията ще секне. Дали като дете са го приспивали с Джовани Палестрина, или е от следващото поколение — онова, на което предкласиката му се струва малко ретро?

Въпреки че прозорецът очевидно е добре затворен, той го отваря. Отвън нахлува уличният шум и Ди бързо поправя грешката си. Лицето му е каменно, но той все пак дава израз на раздразнението си:

— Сигурно не е и чувал оригинала.

Идеята, че Андрю Лойд Уебър може би е заимствал от някакъв по-ранен композитор, е твърде екзотична, за да я подмина току-така.

— Оригинала ли, сър?

— „Пиратите от Пензанс“, Джон. Не слушай само ритъма, а обърни внимание на първите тактове от мелодията, доколкото изобщо е останала някаква мелодия. Вярно, че по-нататъшната разработка е съвсем друга, но този човек трябва да плаща авторски права на Съливан.

А Джеймс Джойс трябва да плаща на Омир, доразвивам на ум мисълта му, докато той обикаля бюрото си. Преди да седне, Ди хвърля за последно недоброжелателен поглед нагоре, където живее досадният меломан, и пак нахлузва на лицето си стоическата маска.