Джон Кей - Тракийският капан

Докато през ума ми преминава цялата тази история, Ди се справя с разочарованието си и невъзмутимо продължава:

— Джон, призовах те, защото някои събития подсказват, че става нещо странно. Не можем да използваме обичайните канали, а съм убеден, че ще направим груба грешка, ако не се намесим.

Подготвил се е, и още как. Успя да ме заинтригува, преди дори да е започнал. Сега дръпва от лулата и с наслаждение пуска тънка струйка дим към тавана. Според мен това е добре изчислена пауза, за да увеличи напрежението.

— Ще ти изложа всички известни факти по случая, така да се каже, отвън навътре, защото ако тръгна от най-същественото — по начина, по който аз го виждам, може би ще блокираш като всички нас. И ще те моля да реагираш на онова, което чуваш, незабавно и с всяка идея, която ти хрумне. Не се колебай да ме прекъсваш колкото и странни да ти се виждат твоите асоциации.

Ди явно се опитва да ме мотивира, като ми предлага нов вариант на една отдавнашна игра помежду ни. Това ми се вижда странно. Той би следвало да знае, че чука на отворена врата.

— Нещо като брейнсторминг, но без ясно определена цел, така ли? — опитвам се да уточня условията, докато го гледам изпитателно.

Ди непроницаемо се усмихва и вдига своята чаша.

— За свободните асоциации.

— За свободните асоциации.

Отпива глътка от портокаловия джус и се привежда леко към мен.

— Преди три седмици разузнаването в Афганистан е проследило…

— Значи не е толкова спешно.

— Моля?!

— Нали искахте, сър, да ви прекъсвам с коментари…

— Ясно, ясно — той махва с ръка. — Слушам те.

— Каквото и да е онова, което е в ход, то очевидно не изисква светкавична намеса. Иначе нямаше да изчакате три седмици, преди да ме призовете под знамената. Освен ако тези три седмици не са били необходими, за да съберете допълнителна информация. Това пък предполага някаква специфична област, за която в момента на събитието Сикрет сървис не е разполагал с предварителни данни.

Ди се разсмива.

— Много добре, Джон. За малко да се хвана. Ти, естествено, взимаш предвид и малката анаграма, която получи.

Аз също се усмихвам и кимвам в знак на потвърждение. Очевидно старият Ди има все тъй по младежки пъргав ум, щом веднага добави към моите две съображения и третото, което не бях споменал — Orpheus.

— Засега ще те помоля, Джон — продължава той, — да изхвърлиш музиканта от главата си. Не желая името му да насочва твоите мисли.

— Добре, сър.

Той мигом продължава изречението точно от там, докъдето беше стигнал:

— … една група от Хелманд до Балх.

Хелманд! Една от югозападните провинции на Афганистан, която от известно време е под контрола на британските войски и която при площ колкото Уелс произвежда близо половината опиум в света. Следователно…

— Наркотрафиканти, предполагам — споделям своето прозрение с Ди. То обаче ме изправя пред нов въпрос: с какво проследените са привлекли интереса на МИ6? Ди вероятно е придобил известни телепатични способности, защото пояснява без да съм го питал:

— Пропуснах да ти кажа, че са ги следили Остриетата 1 1 Blades (Остриетата) — прякор на антитерористите от „Спешъл Еър Сървис“. — Бел.прев. от „Спешъл Еър Сървис“ (САС).

Картината, която бях започнал да изграждам в ума си, за момент се замъглява. Наркотрафикантите и САС изобщо не би трябвало да имат пресечни точки. Та нали преди няколко години афганистанското правителство създаде специален полицейска част за борба с наркотиците? И ако на стрелците от САС, чиято основна задача е да провеждат контратерористични операции, им е хрумнало да следят някакви си наркотрафиканти, защо не са ги гръмнали, докато са им били под носа? Да караш хората си да обикалят Афганистан, когато можеш да им спестиш рисковете, ми се вижда неоправдано. Освен ако шефовете не са го замислили като тренировка в реални бойни условия. Не, не може да е това.

— Проследил? Как? С помощта на безпилотен самолет ли? — прилагам аз любимата си тактика при явен недостиг на информация — разузнаване с бой.

— Това в случая не е важно — измъква се от прекия отговор Ди, което предполага минимум две неща: първо, че догадката ми е правилна, и второ, че при следенето е използвана някаква новост, за която на редовите агенти на МИ6 като мен не е положено да знаят. Дали пък това не е било бойното изпитание на самолета? Всъщност Ди има право — за целите на нашия малък брейнсторминг въпросът за начина на проследяване е губи-време, задънена улица. Какво обаче е станало с проследените е друга работа.