Джон Кей - Тракийският капан

Предпазливо се доближавам до групата. Гидът приключва лекцията си и — о, чудо! — оказва се, че още някой, освен мен е забелязал, че това наоколо може да е всичко друго, но не и теснина. Гидът обаче не се обърква, а се усмихва заговорнически и обяснява, че река Сперхей е запълнила с наносите си голяма част от залива. По време на битката обаче от коварното море до почти отвесния скат отсреща е имало не повече от четиринайсет метра. Наблюдателният чужденец благодари, удовлетворен от отговора.

Моят инженерен ум обаче не е удовлетворен — и то не само защото скатът отсреща не просто не е отвесен, но едва ли има и тридесет градуса наклон. Влизам в колата и включвам лаптопа. След малко „Гугъл Ърт“ ме известява, че това, което търся, е съвсем наблизо и на идване съм го подминал, без да забележа. Изключвам компютъра и потеглям назад.

След стотина метра обаче спирам вдясно. Умът ми е обработил информацията за Термопилите и чувствата ми съобщават какъв е истинският й смисъл тъй бурно, че се разтрепервам. От яд, защото осъзнавам как са ме правили на глупак. Не само мен, разбира се, но от това не ми става по-леко.

Сега си давам сметка защо повечето ми съседи в Баня ненавиждат реалния социализъм — не защото са го живели, а защото е имало време, в което са вярвали в него.

Вероятно единственото усещане, което е толкова по-разрушително, колкото си по-ерудиран и колкото по-висок статус имаш, е усещането, че са злоупотребили с доверието ти.

Но след като в момента аз изпитвам такъв гняв, какво ще стане, ако ми се наложи да споделя разкритията си с Ди — най-възторжения поклонник на древногръцката култура? Докато обмислям как да туширам възможните последици, обидата и гневът постепенно стихват и аз отново запалвам двигателя.

„Опасната теснина“ при Термопили вече я огледах. Преди да продължа за Делфи, искам да хвърля един поглед и на митичната река Сперхей.

10 август

Брадфорд, Великобритания

Четири часа лениво каране по Ml — никога не съм предполагал, че може да е толкова приятно отново да бъдеш зад волана на нормална, неконтинентална кола и от правилната страна на пътя — и аз се озовавам в града на най-щастливите и най-безгрижни пет години от живота ми. Завръщане в Брадфорд — тринадесет години по-късно!

На светофара завивам вдясно по „Нелсън стрийт“ и след двайсетина метра паркирам. Сградата на полицейското управление на Южен Брадфорд отпред е чистичка и свежа, ала червеникавата грозотия от другата страна на улицата не е спечелила нищо от битката с времето. Прозорците на първия етаж са зазидани с различни по цвят тухли, а между дръвчетата се вижда табелата на новия собственик — „Уърлд Аутрийч Чърч“. Made in USA , разбира се, ако се съди по логото и претенцията, която направо крещи от името.

Пресичам „Нелсън“ и тръгвам по „Клифърд стрийт“, за да погледна сградата, която ме интересува, от другата страна. След малко осъзнавам, че съм избрал отсрещния тротоар — сякаш иззад ъгъла може да изскочи нещо голямо и неприятно агресивно. Единственото голямо нещо на паркинга от другата страна на сградата обаче е табелата на УАЧ. Кулата и часовника на кметството облагородяват донякъде гледката, макар дърветата покрай „Крофт стрийт“ да са пораснали толкова, че самата сграда вече изобщо не се вижда. Е, поне вече съм наясно, че „местната черква“, в която Ди ме е поканил на служба, не е старото му убежище, а университетския бар, където навремето Пийт ме запозна с него.

Изкачвам добре познатите ми единадесет стъпала към „Манчестър роуд“ и се вторачвам в преградата между двете три лентови платна, по които фучат коли. После примирено тръгвам вдясно и пресичам по пешеходната пътека. „Добре е да изоставиш балканските си навици“, смъмрям се аз, когато поемам по „Рейхил Гроув“. Това тук не е тихият град Баня, където пешеходците се чувстват като царе и описват всевъзможни дъги и зигзази по уличното платно. Вече съм в цивилизацията.

Когато наближавам сградата на Студентския съюз, усещам, че устните ми се разтеглят в усмивка и ускорявам ход. Влетявам в „местната черква“ и се заковавам на място. Очевидно наскоро е имало основен ремонт.

С тези огромни плазмени екрани новият „Спортс Бар“ изглежда страхотно. Само дето няма нищо общо с предишното заведение — и то не само защото в момента е почти празен. Вижда ми се клинично чист и някак стерилен — сякаш интериорът е проектиран специално, за да заличи всичките ми студентски спомени.