Джон Кей - Тракийският капан

— Отвори и твоя.

Всички веднага отвориха своите прозорци.

Пропътуваха в мълчание останалата част от пътя и на разклона за летището на Мазари Шариф свиха вдясно.

В далечината право пред тях се очертаваше сградата с контролната кула. Вляво от нея, на фона на планината Мармал, след малко се появиха и стените на едноименната германска военна база.

Когато до летището оставаше не повече от половин миля, Парвез възкликна:

— Господарю!

Каландара проследи погледа му. Между групата разрушени едноетажни постройки край пътя, току зад зелената коруба на стар съветски бронетранспортьор стърчеше задницата на мръсносив микробус. От гумените уплътнения на прозорците като зъби на акула стърчаха неравни късчета стъкла.

— Спри — нареди Каландара. — Не гаси мотора.

Шофьорът Ахмад натисна спирачките. Каландара, Парвез и двамата телохранители слязоха от джипа. След няколко крачки видяха задния номер на микробуса. Беше техният. Каландара се обърна към Малкия Фариз.

— Ти! Провери дали не е миниран.

Телохранителят тръгна към микробуса. Обиколи го бавно и се приведе, за да погледне под шасито. После вдигна предния капак. Огледа двигателя отвсякъде и пусна капака. Той се стовари с трясък. Малкия Фариз отиде до шофьорската врата и се обърна към господаря си.

— Чист е.

— Докарай го тук да ти дам пари за прозорците.

Телохранителят избръска с ръкава си парченцата стъкло от седалката и седна зад волана. Отправи наум молитва към Аллах, зажумя и завъртя ключа. Моторът забръмча и той включи на задна предавка. Микробусът се заклатушка заднешком към шосето и спря до джипа. Малкия Фариз протегна ръка и взе подадените му банкноти.

— Оставили са ключа, но дрогата я няма — съобщи телохранителят.

— Джентълмени… — подхвърли с иронична усмивка Каландара и нареди: — Щом сложат новите стъкла, върни буса в имението.

— Добре, господарю.

Микробусът се понесе към града.

— Защо „джентълмени“? — попита Големия Фариз, след като се качиха. — Не са ли били германците?

Каландара го погледна с раздразнение. Нима еднотипните следи от изстреляните куршуми не говорят достатъчно ясно за това кой ги е изстрелял? Не, очевидно не. Големия Фариз не е глупак, но тъй като почти не е излизал от Северен Афганистан, сигурно не е чувал нищо за стрелковото майсторство на британските специални части. Как да му обясни, че единственото участие на германците в тази операция вероятно е било да разрешат на чуждия екипаж да кацне на военното летище и да осигурят коридор за самолета? Ха, ето един довод, който Фариз ще разбере.

— Ако бяха германците, нямаше да зарежат буса на половин миля от лагера си — обясни Каландара. — Обръщай и карай към Кабул.

Ахмад потегли.

— Аз няма ли да летя до Кандахар, господарю? — попита Парвез.

— Няма смисъл. И три дни да стоиш пред лагера им, няма как да разбереш кои от британските войници са идвали в Мазари Шариф.

— А защо не попитаме на летището?

— Нищо няма да научим. Сигурен съм, че ония не са си купили билети за пътнически самолет. Дошли са дотук и са се върнали със собствен превоз.

След кратка пауза Парвез плахо се обади:

— Господарю…

— Какво?

— Няма ли да отмъстим за Малик?

Каландара рязко се обърна към него.

— Ти да не би да ми напомняш какво трябва да направя? — процеди през зъби той, но бърже се овладя и добави: — Ще науча имената на кучетата, които са убили моя племенник. Зная кого да притисна.

Макар че гласът му вече бе спокоен и уверен, в лице Каландара все още приличаше на разярен тигър.

Ето че дванадесет години по-късно отново съм пред бронзовия Леонид, но сам. Няма го Базъл, няма ги Мери и Кашя, ала това си го знаех отпреди.

Голямата изненада е, че я няма и теснината. На сто-двеста метра в западна посока се издигат първите хълмове на планината, които изобщо не ми се виждат непристъпни. На изток е морето — поне на километър-два, защото оттук не мога да го видя. Пречи ми горичката в далечината.

По дяволите, къде са скрили теснината? Започвам да подозирам някаква уловка в съвета на Лозан. Да не би да е имал предвид, че битката е била на друго място? Но тогава защо са вдигнали паметника тук?

И в този миг на трийсетина метра от мен спира автобус, от който се изсипва група възбудени японци. Всички до един размахват фотоапарати, с които светкавично започват да увековечават хълмовете, паметника и горичката, зад която вероятно е морето. Когато ентусиазмът им малко стихва, разбирам, че с групата пътува и гръцки гид, който заговорва на английски. Една японка пък превежда думите му за ония, които не могат да се справят с неразгадаемото му произношение.