Джон Кей - Тракийският капан

Каландара стисна зъби и тръгна напред. С два скока преодоля петте стъпала и спря в отвора на вратата. Над полузатрупаната с отломки безформена купчина жужаха мухи. Трябваше му време, за да различи в овъглените останки отделни тела. Отдавна не беше виждал подобна картина, но споменът възкръсна с кристална яснота и той пак потръпна от погнуса. В къщата беше горяла високотемпературна смес от типа на напалма.

Каландара тежко слезе по стъпалата и направи знак с глава.

— Извадете телата отвън. Парвез, ти стой до мене.

Двамата охранители и шофьорът влязоха в къщата.

През разрушения прозорец полетяха тухли и овъглени парчета от гредите на покрива. Накацалите по стрехите на съседните къщи гарги заграчиха и Каландара отмести очи встрани. Тантурестият Парвез го гледаше изпод вежди.

— Да, господарю?

— С какво са дошли тук?

— Убийците ли, господарю?

Вместо да избухне, както би сторил, ако въпросът беше зададен от някой друг, Каландара се усмихна. Търпението, с което той се отнасяше към своя помощник, не се дължеше само на увереността, че Парвез е готов да умре за него. След смъртта на Малик не беше останал друг човек, към когото Каландара да изпитва привързаност. Ето защо той поясни:

— Не, Парвез. Малик и другите с него.

— Сигурно са били със сивия микробус.

— А той къде е?

Парвез се огледа безпомощно и вдигна рамене.

— Не зная, господарю.

— Колко души тръгнаха с Малик?

— Четирима.

— Сигурен ли си?

Парвез вдигна очи, сякаш за да ги преброи наум. Устните му мърдаха беззвучно.

— Абсолютно сигурен съм, господарю. Четирима.

Големия и Малкия Фариз изнесоха едно разкривено от огъня тяло.

— Оставете го ей там — протегна ръка Каландара — и наредете другите до него.

След малко на прашната земя пред къщата лежаха пет неузнаваеми трупа. Каландара извади от пояса си нож и повдигна с плоската страна на острието това, което беше останало от горната устна на най-едрото тяло. Плътта се разкъса и отдолу проблесна златен мост.

Каландара захапа долната си устна. Нямаше никакво съмнение. Малик беше мъртъв.

— Увийте го и го внесете в джипа.

Големия Фариз отвори задната врата и измъкна навит на руло килим. Все още приведен над трупа, Каландара го спря с ръка.

— Чакай, чакай. Кажи какво виждаш на челото му.

— Две дупки от куршуми.

— Огледайте и другите четирима. Интересува ме как са убити.

Охранителите се заеха да изследват труповете.

— Всички — обобщи след малко Големия Фариз — са застреляни с по два куршума в главата, само този има една-единствена дупка под дясното око. Куршумът е отнесъл задната част на черепа и не мога да кажа дали вторият куршум не е попаднал точно в окото.

Каландара стисна челюсти така, че зъбите му изскърцаха.

— Но си сигурен, че и той е получил два куршума, нали? Все едно са оставили визитните си картички — изръмжа той. — Само че защо са долетели чак тук? Нали Мазари Шариф се намираше в немската зона?

Някои умници бяха заплатили скъпо за склонността си да предугаждат как Каландара ще довърши мисълта си. Затова, видеше ли го разгневен, Парвез предпочиташе да пита за всяка дреболия.

— Кои са долетели, господарю?

— Британците, разбира се! Започнаха навсякъде да ги копират, но те си остават най-добрите. Наричат този маниер на стрелба дабъл тапинг (двойно почукване) — обясни троснато Каландара.

После добави като на себе си:

— Сигурно са се прибрали в лагера с микробуса. Парвез, помниш ли номера?

— Да, господарю. KBL 35243 SH.

— Много добре.

Каландара бръкна под бялата си роба и извади портфейл от крокодилска кожа. Отброи няколко банкноти и ги подаде на Парвез.

— Ще те закараме до летището. Ако днес има самолет до Кандахар, ще си купиш билет и ще стоиш пред британския лагер, докато видиш микробуса. Искам да научиш кой е командирът на хората, които в момента пътуват в него. Ясно ли е?

— Да, господарю.

— Е, казах ли ти, че винаги остават някакви следи. Трябва само да имаш очи да ги видиш.

Тантурестият мъж се поклони и притеснено каза:

— Не ми се сърди, господарю, но за да видиш следите, не се искат очи, а акъл. Къде може бедният Парвез да се мери с Каландара?

Устните на Каландара трепнаха, но преди да се разтеглят в усмивка, му хрумна мисъл, която превърна усмивката в мрачна гримаса. Добре направи, че прекъсна траура и дойде сам да огледа. Отмъщението е по-добро от всяка жалейка.

Противната миризма вече се беше просмукала през килима. Каландара присви ноздри, отвори прозореца си и каза без да се обръща към никого: