Джон Кей: Тракийският капан

Според Каландара взривяването на двете сгради на Световния търговски център в Ню Йорк беше груба грешка. Той смяташе, че ограничеността и самолюбието са подвели Осама да си определи твърде дребна цел. Факт бе, че саудитецът заплати твърде скъпо за временната си слава — бягайки от американците и криейки се с години като куче. За разлика от него Каландара планираше делата си така, че да остане в сянка дори след като нанесе своя удар.

Той спря пред прозореца и се загледа в надигащите се ту тук, ту там вълни на реката.

Смъртта на Малик отдалечаваше момента на триумфа. Дано поне да е с месеци, а не с години. Най-лошото беше, че според Парвез убийците не бяха оставили никакви следи.

По дяволите верният Парвез! По дяволите идиотските обичаи! Руснаците в лагера на прокълнатия остров обичаха да казват, че на вълка вратът му е дебел, защото сам си върши работата.

Каландара плесна с ръце. Вратата се отвори и на прага застана един слуга.

— Да, господарю?

— Кажи на шофьора да запали джипа. Чакай. Кои охранители са дежурни днес?

— Големия и Малкия Фариз.

— Да ме чакат в джипа. Кажи и на Парвез. Искам и той да дойде.

— Слушам, господарю.

На вълка вратът му е дебел, защото… Ако желае да си върне ръкописите, ще се наложи да прекъсне току-що започнатия траур и да огледа всичко сам.

Убийците винаги оставят някакви следи.

С годините съм започнал да чувствам Лозан близък, ала в момента усещането ми за него е като за неочаквано възникнала заплаха. Тълкуването му заплашва да срути уж изчистената от груби противоречия идея за основите на западната цивилизация. Най-много ме смущава странната убеденост в истинността на думите му. Затова започвам моя анализ не с приведените доказателства и същността на казаното, а с начина, по който то е произнесено.

Като бивш учител Лозан вероятно е свръхчувствителен на тема „неблагодарни ученици“, но едва ли това е единствената причина за горчивината, която долавям в гласа му. Всъщност другите причини не ме интересуват. По-важното е незабавно да потърся няколко конкретни факта, за да мога по-късно да проверя истинността на думите му. И тъй като не се чувствам достатъчно подготвен, за да вляза в спор с него, се хващам за последните му думи.

— Мисля, че някога бях чел нещо от Диоген Лаерций, ала нямам спомен за подобна атака срещу Орфей.

Очите му проблясват.

— Вероятно си чел или си търсил нещо друго. Мисля, че трябва да погледнеш предговора му към „Животът на философите“. Съвсем в началото е.

Междувременно в ума ми се е появило ново обяснение — завист. Завистта към прочутия и възхваляван от всички съсед.

Проблемът на българите е, че тяхната история е също тъй дълга, като тази на гърците, но за беда през вековете почти всички писмени източници и артефакти са били унищожени. В резултат интелектуалната прослойка е разделена на лагери, които враждуват помежду си — най-вече по въпроса за техния общ произход. Единият лагер се хвали, че днешните българи произлизат от древните траки, а другият развява знамето на пристигналите от подножието на Памир прабългари. Освен това има и някаква мешавица от нихилисти и интернационалисти, която гравитира към панславянската идея.

— Вероятно гърците също биха могли да кажат едно-две неща в своя защита — подхвърлям аз с извинителна за един чужденец непохватност.

Той махва пренебрежително с ръка.

— О, можеш да се обзаложиш за това. Техният проблем не е в липсата на аргументи, а в прекалената готовност да ги произвеждат. Това ги е вкарало в капан, от който не могат да се измъкнат вече две и половина хилядолетия.

— Какъв капан?

— Нарича се „Тракийският капан“. Всъщност става дума за един въпрос, който в традицията на орфизма се формулира по следния начин. Когато един поклонник тръгне към Храма, той неминуемо ще стигне до място, откъдето нататък продължават два пътя. Край всеки от тях стои по един учител, като единият винаги отговаря честно, а другият винаги лъже. Поклонникът обаче не знае нито кои от двамата е честен и кой — лъжец, нито кой е застанал край пътя към Храма. Трудността идва от там, че той има право да зададе само един въпрос. Какво трябва да попита поклонникът, за да стигне до Храма?

— Помня, че съм решавал подобна задача — отговарям аз, — макар че се говореше за турист, който търси езеро, а не храм. Това, разбира се, не променя същността й.

— Не те питам за задачата. Досещаш ли се каква е същността на въпроса?