Джон Кей: Тракийският капан

И така, моят шеф иска да се явя при него в Обединеното кралство заради нещо, което е свързано с въздействието на музиката на Орфей. Само че не незабавно, а чак в петък, 3 часа следобед. Целта му едва ли е била да ми осигури още няколко дни блажено бездействие в моето убежище. По-скоро е направил намек да се явя подготвен на срещата. И тъй като единственият ключ към предстоящата ми задача, с който разполагам, е името на Орфей, започвам да обмислям откъде да науча нещо повече за него. Нещо, което да не е известно дори на МИ6. За щастие съм на вярното място.

Това леко ме огорчава. Дали Ди си е спомнил за мен само защото по една случайност съм се оказал точно там, където трябва? Примирявам се с мисълта, че преди да потегля за срещата ни в петък, трябва да проуча всичко възможно за легендарния музикант и певец, и отново се съсредоточавам върху съобщенията.

Оказва се обаче, че няма върху какво толкова да се съсредоточавам — по-нататък нещата изглеждат съвсем очевидни. Ди ме призовава на служба в местната черква. Значи трябва да го търся не в онази лъскава грамада на „Воксхол Крос“, която изглежда като леко осъвременен вариант на декорите от филма „Метрополис“, а на едно доста по-тихо и неизвестно на чуждите разузнавания място. Това пък поставя въпроса с връщането ми в Обединеното кралство.

В света на разузнаването и контратероризма параноята е най-здравословният начин на живот. Затова автоматично отхвърлям възможността в четвъртък да хвана самолета на „Бритиш Еъруейз“ от София за Лондон и Манчестър и след четири часа и един скоч да сляза на родна земя.

Летищата на Обединеното кралство са същински магнит за доста хакери, някои от които със сигурност се издържат с пари от нефт или наркотици — дори ако те самите не го знаят. И за вашия верен Джон Кей е по-добре името му да не се появява в списъка на пристигащите пътници, а снимката му — на екраните на полицейските компютри.

Най-безопасният вариант — да пресека целия континент и половин Англия с кола и да се появя в старото убежище на Ди с вдървен от тридневно шофиране гръб — също не ме въодушевява. Накрая се спирам на компромисен вариант. След кратка справка с разписанието на различни летища решавам да резервирам място за полета на „Уизеър“ до Брюксел.

— Джон! Джон!

Откъсвам очи от екрана и поглеждам през прозореца. На улицата пред моята ограда стои Любо — един от местните триатлонисти. Бяхме се уговорили да ходим заедно на тренировка в Спортния басейн, но заради съобщението от Ди съм забравил.

Изскачам на улицата, затварям портичката след себе си и се извинявам, че стягам багажа си и няма да мога да отида.

— Ти да не си забравил, че състезанието е следващата неделя? — пита той.

Разочарованието му донейде ме ласкае. Макар че възрастта ми надхвърля двойно средната възраст на отбора, моите приятели от клуб „Триатлет“ държат на всяка цена да ходя с тях на състезания. Не зная само дали ме смятат за свой кадем, или съм повод да се хвалят, че те са единственият отбор, в който участва чужденец. За мен пък туй е удобен начин да поддържам форма.

— Съжалявам, но и на мен ми се налага от време на време да работя — отговарям. — Ще се постарая обаче да тренирам, за да не загубя форма.

Любо на мига се примирява с моето отсъствие и се сеща за добрите маниери.

— Късмет! — казва той и ми подава ръка.

— Благодаря. Приятна тренировка и успех на състезанието!

— Не се безпокой, Джон. Ще ги разбием.

Той се затичва към басейна, за да навакса времето, което е загубил в разговор с мен. Изкушавам се и аз да поплувам — за последно. Благоразумието надделява и се връщам вкъщи, за да направя резервацията.

„Уизеър“ има полет до Брюксел в 6 часа сутринта в четвъртък. Може би ви се вижда твърде рано, но пък така ще имам време да изпия едно кафе край Атомиума, да се полюбувам отблизо на каймака на европейската бюрокрация и да се отбия до най-близката фирма за коли под наем. След още пет-шест часа ще наема стая едва ли не до стария офис на Ди.

Питате с какво летище Брюксел е по-малко привлекателно за терористите от Хийтроу и Манчестър? Хайде, кой нормален човек се интересува от някакви си еврочиновници? Какво ще спечели мистър Зауахири или някой от неговите последователи, ако вдигне пет-шестстотин от тях във въздуха? Точно така, нищо. Истински важните особи рядко се сещат за тъй наречената столица на Европа. Други въпроси?

Защо съм щял да се влача с костенурешка скорост от Брюксел до Лондон? А вие защо решихте, че мястото на срещата е в Лондон?