Джон Кей: Тракийският капан

— Атанас каза, че ще се върне следващата неделя — информира ме той на български, произнасяйки ясно всяка дума. — Ти кога заминаваш?

— Най-късно в четвъртък.

— Жалко — натъжава се той. — Той знае за Орфей повече от всеки гръцки професор и — най-важното — няма да ти пълни главата с измишльотини. В Гърция всичко, свързано с Орфей, е унищожено или фалшифицирано още преди две хилядолетия.

Не съм склонен да обръщам внимание на инсинуациите, които очевидно са част от културната борба и несъвместимост между два съседни народа. За да имате представа за какво става дума, е достатъчно да знаете, че късата дума „ne“ на български означава „не“, а на гръцки „да“. Тъй като не искам да разбере, че съм го слушал с половин ухо, задавам стандартния въпрос:

— Какво имаш предвид под „унищожено или фалшифицирано“?

Лозан се облакътява на масата, прилепя разперените пръсти на двете си ръце едни към други и започва с тих глас:

— Когато пристигат на Балканите, войнствените дорийци се сблъскват с една висока хилядолетна култура — тракийската. Бил ли си някога в Старосел?

Аз кимвам. Старосел е тракийският аналог на Стоунхендж. Преди двадесет и шест века загадъчните траки са построили тук голям храмов комплекс, сред който изпъква една царска гробница с мавзолей или храм. Огромна обла могила, заобиколена със стена от бели каменни блокове, между които не можеш да пъхнеш и острие на нож. В сърцето й се крие шестдесетфутова идеално кръгла камера с филигранна изработка на стените. Когато за пръв път влязох вътре, най-ранната европейска цивилизация сякаш ми проговори. Нищо чудно, че впоследствие се пристрастих към това място.

— Тогава разбираш какво имам предвид — казва той. — Нашествениците започват бързо да усвояват постиженията на тази култура — религия, богове, мистерии, изкуства, философия. В началото за гърците Орфей е не само гениален поет и музикант, но и богоравен духовен водач, лечител и философ. Сетне първоначалната им признателност отстъпва място на скритата омраза на неблагодарните ученици. И тъй като нито едно добро дело не остава ненаказано, само въпрос на време е било да се опитат да принизят своя учител. Те съсипват един от най-красивите и светли митове — за лечителя и музиканта, който с изкуството и знанията си възкресява своята любима Евридика. В по-късните произведения представят Орфей като слаб, истеричен и сломен от нещастието човек. Накрая — Лозан въздъхва и се обляга назад в знак, че е привършил лекцията — Диоген Лаерций го обявява за богохулник и лъжефилософ.

— Хм… — изсумтявам съчувствено и също се облягам назад, за да си осигуря малко време да осмисля чутото.

Интерлюдия

Брегът на Амударя

Омразата и желанието за мъст го изяждаха отвътре. Спасяваше го само убеждението, че и този път ще преодолее тежката загуба и скръбта. Неговият предан помощник Парвез беше карал като бесен от Мазари Шариф до тук, за да му съобщи веднага ужасната вест. Човекът, когото всички наричаха Каландара (пътуващ жрец, музикант или поет), присви очи и прекара пръсти по набождащата си брада и хлътналите бузи. Обичаят изискваше след смъртта на близък роднина жалеещият за девет дни да прехвърли своите дела на някой друг, да не яде от изгрев до залез и да престане да се бръсне.

По дяволите обичаят! Каландара вече нямаше на кого да прехвърли своите дела. Единственият му племенник Малик, когото той обичаше като свой син, беше убит. По негова вина. Не можеше ли да изпрати някой друг да съпровожда тази пратка?

Гласът на разума плахо се обади: „Не можеше.“ Малик беше открил човек, който може да разшифрова древните плочки, така че този път парите от наркотиците щяха да са прах и пепел в сравнение с тези отдавна изгубени знания. Разбира се, това не означаваше, че парите са нещо маловажно, о, не! На младини Каландара беше изпитал на гърба си смазващата сила на двете думи, които в други общества и държави са само литературен похват, неясен мисловен образ: „свирепа бедност“. Всекидневно поражданата от чуждото богатство бедност и безумните кроежи на властниците се бяха съюзили да го пречупят. Не успяха. Той победи всекиго от тях със собствените им оръжия.

Каландара преценяваше своите шансове във войната с враговете си като изключително добри. Вярно, че богатството му не бе и наполовина от богатството на Осама бин Ладен, но затова пък Каландара мразеше двойно по-силно от него и двойно повече хора. А най-голямото му предимство беше в планирането. Кроежите му бяха много по-мащабни и осъществяването им изискваше много по-малко средства.