Джон Кей: Тракийският капан

И в този миг мобилният ми телефон измяуква с гласа на моя стар котарак Макси — сигнал, който не съм чувал, откакто правих началната настройка. Усещането, че на хоризонта се задава черен облак, се засилва, когато виждам от кого е есемесът. Този номер се води на сестра ми Диърдри. Отварям съобщението.

— Джон, неприятности ли имаш? — пита съчувствено Лозан. Местните жители ти се виждат като най-безцеремонните и груби натрапници в света, докато не разбереш, че наистина са загрижени.

— Не — лъжа аз, — но сестра ми пише, че трябва да се върна в Лондон. — Изглежда, че редакторът на едно списание, за което съм работил, иска да ми възложи интересно разследване.

Лицето му се озарява от съпричастна усмивка. Лозан е мой съсед и пенсиониран учител по история. Допълва мизерната си пенсия, като ми дава уроци по български, а същевременно ме запознава с премъдростите на градинарството. Идеалният събеседник за един бивш агент от Тайните служби на Нейно Величество, който се е оттеглил от служба в това прелестно и спокойно място. Уви, вече не е толкова спокойно, защото току-що получих неразбираемо съобщение.

В моя занаят „неразбираемо“ е синоним на „смъртно опасно“. Особено за човек с произнесена от талибански молла смъртна присъда.

Тук, в Долината на тракийските царе, животът е като течението на голяма река непосредствено преди тя да се влее в океана — пълноводен, спокоен и предвидим. Няколко години му се наслаждавах с пълна мяра. Сега към предвкусването на рязката промяна се добавя осъзнаването на един парадоксален факт: толкова съм доволен, загдето пак се връщам в голямата игра, че комай завиждам сам на себе си.

В ума ми изплава ясен спомен — без образ, само думи, изречени от звучния глас на баща ми. Един от фантастичните му три съвета — преди да замине на онази последна мисия, от която не се завърна: „Не се страхувай да рискуваш, момчето ми, защото рискът е законът на живота. Рискувай винаги и ще спечелиш.“

Отварям очи и виждам, че Лозан търпеливо очаква да се завърна от мислите си при него.

— Колко време ще ти отнеме? — пита той.

— Не зная. Зависи от задачата.

Той внимателно нагласява двата клиновидно заострени калема в краищата на разцепа, измъква временно поставеното клинче, сръчно увива присадката с лико и я намазва с овощарска замазка. После се обръща към мен.

— Е, това беше. Желая ти успех. И гледай да се върнеш по-скоро. Ще ни липсваш.

Дори не се и опитва да скрие нито краткотрайната радост, че ми е провървяло, нито разочарованието си, че основният му източник на допълнителни доходи временно секва. Аз се колебая: дали веднага да извадя портфейла и да му платя последните уроци, или да му отвърна с демонстрация на топли чувства. Тези хора се трогват тъй лесно. Решавам, че все пак е по-добре да не се размеквам — предстои ми завръщане в реалния свят. И с изненада чувам собствения си отговор:

— Вие на мен — също.

Интерлюдия

Кабул, Афганистан

— Смърт! Смърт! Смърт!

Щом музиката спря, гласовете зазвучаха по-високо. Жената напразно стискаше очи. Дори през затворените си клепачи тя виждаше подлудялата тълпа, която с десетките си ръце хвърляше камъни по нея. Ужасът разкъсваше последните остатъци от здрав разум. Продължаващото въздействие на последните химични субстанции й пречеше да осъзнае, че камъните някак все не достигат до нея.

Алармата в контролната стая в края на дългия коридор зазвъня. Над третия монитор на горния ред отляво запримигва червена лампичка. Мъжът с бялата престилка стана от стола си и излезе в коридора. На лицето му беше изписана досада.

Когато влезе при жената, лицето й потрепваше. Той хвърли бегъл поглед към дисплея до главата й. Пулсът беше ускорен, кръвното налягане — малко над нормата. Половин час след прилагането на поредния коктейл от психотропни вещества нямаше никаква съществена реакция. Мъжът свали капачката на спринцовката, която бе донесъл със себе си, и се пресегна към ръката на жената.

След инжекцията написа „Не“ срещу заглавието на музикалното парче и прочете следващото в списъка. Dies irae. Пак тая проклета класика! Напъха гумените тапи по-дълбоко в ушите си, пусна касетофона и почти тичешком излезе от килията.

Музиката разтресе крехкото тяло. С последни сили жената се напрегна да скъса каишите, с които китките и глезените й бяха завързани за металната маса, ала този път сърцето й не издържа. След минута мъжът се втурна в стаята.