Томас Энгер - Мнима смърт

Хенинг кликва на втората категория, избира „Осло“ и „Таксиметрови лицензи“. След това набира номера — 2052. Натиска „Enter“. Отговорът изскача веднага. Гърлото му пресъхва.

Омар Рабиа Рашид.

Хенинг знае защо името му звучи познато. Омар Рабиа Рашид е мъжът, за когото работи Махмуд Мархони. Това не е съвпадение. Защо иначе таксито на Омар ще спре точно пред него? Защо иначе тези двама мъже ще го зяпат?

Според регистъра Омар има три таксита, които се движат на територията на Осло. Третото е оцветено в синьо и когато Хенинг кликва на него се зарежда страница със заглавие „Информация за лицензианта“. „Звучи ми като задънена улица“ — мисли си той, но е приятно изненадан, когато след няколко секунди цялата страница се изпълва с текст. Хенинг започва да чете и на устата му цъфва доволна усмивка. „Омар — мисли си той, — вече знам къде живееш.“

Хенинг решава да се прибере вкъщи. Просто не може да пренебрегне желанието да седне, да помисли малко и да реши какъв да бъде следващият му ход. Изчаква две свои колежки да станат и тръгва след тях. Излизат заедно от сградата. Черната порта е отворена. Хенинг оставя известно разстояние между себе си и жените, излиза на тротоара и оглежда улицата. Два големи камъка разделят „Уртегата“ на две половини, като правят невъзможно карането към „Грьонланд“.

Зад камъните са паркирани „Хонда“ и „Форд“. И двете коли са празни. Пред сградата на „Армията на спасението“ седи мъж, в чиито крака се е свил мърляв помияр. Ако мъжът изведнъж скочи и извади „Калашников“, Хенинг изобщо няма да се изненада. Заобиколен е от отворени пространства, а надолу по хълма тече река „Акер“. Всеки би могъл да стреля към него от прозореца на минаващ автомобил.

Не. Достатъчно. Трябва да спре да се оглежда за убийци. Ходи на работа едва от няколко дни, а вече успя да се убеди, че закоравели престъпници се опитват да го очистят. Достатъчно. „Не искам да живея така“ — казва си Хенинг.

Решава да се разходи, без да бърза, наслаждавайки се на следобедното слънце, пробило плътната облачна покривка, захлупила площад „Осло“. Наближава Грюнерльока, чувствайки се все по-спокоен и уравновесен. Влиза в апартамента си и решава да не обръща никакво внимание на димните детектори. Тъкмо се кани да влезе в кухнята, когато се заковава на място.

„Проклятие — мисли си той. — Няма как да не им обърна внимание.“

„Откога искам да направя това“ — казва си Бругелан и чука на вратата на Йерстад. Дълбокият глас на главния следовател му казва да влезе. Бругелан се подчинява. Йерстад говори по телефона, но му прави знак да седне на стола пред бюрото. Бругелан сяда. „Само ако Санлан беше тук сега — мисли си той. — Може би тогава…“

Йерстад слуша и от време на време казва „Хмм“. Разговорът се проточва. Най-накрая главният следовател кимва и казва:

— Ок. Значи така ще го организираме. Дръж ме в течение.

Той затваря и поглежда към Бругелан.

— Да? — казва той с въздишка. В гласа му има умора, но на Бругелан не му пука. Това е неговият миг. Той слага сценария на Хагерюп на бюрото и поглежда очаквателно към Йерстад. Главният следовател го взима и го разлиства.

През следващите няколко минути Бругелан обобщава това, което му е казал Хенинг. Когато свършва, Йерстад не го поглежда с признателност. Точно обратното.

— И си взел това от Хенинг Юл?

— Да. Юл е…

— Ще ти кажа нещо за Хенинг Юл — изръмжава Йерстад и се изправя. Започва да крачи нагоре-надолу. — Преди няколко години някакъв мъж убиваше проститутки в Осло. Не беше Джак Изкормвача, но уби няколко момичета от Нигерия и заплаши, че ще убие и други, ако не ги изгоним от града. Свърза се с полицията, за да обяви намеренията си.

— Спомням си случая. Ако…

— Разбира се, нямаше как да направим това, дори и да искахме. Първо, не можем да се поддаваме на подобни заплахи, и второ, момичетата често променят местоположението си, а сводниците им ги защитават.

Йерстад погалва мустака си и спира точно пред Бругелан.

— Хенинг Юл откри, че убиецът се е свързал с нас и че ни е предупредил за бъдещи нападения. Когато открихме следващото момиче от Нигерия с четиридесет и седем прободни рани в гърба, стомаха, гърдите и лицето, Юл започна наказателна кампания срещу полицията. Обвини ни, че сме виновни за смъртта на момичето, защото не сме отговорили на заплахите на убиеца. Отгоре на всичко Юл откри убиеца и го интервюира, но без да ни каже, за да го арестуваме. В крайна сметка той се интересуваше повече от това да ни злепостави, отколкото да залови убиеца. Какво ти подсказва това?