Томас Энгер - Мнима смърт

— Ок. Ще се видим скоро.

Затваря.

Захирулах Хасан Минтроза вечеря. Днес, точно както вчера, яде пиле „Бириани“ с чапати 12 12 Чапати — вид тънък индийски хляб, приготвен от пшенично брашно без мая. — Б.пр. , но то няма вкуса на пиле, приготвено в Карачи. Винаги е така. Хасан не знае защо — съставките са същите, всеки ден има доставки от Пакистан, а ястието е сготвено в Норвегия, но от пакистанци. Може би е нещо, свързано с приборите, температурата на въздуха, влажността или любовта, с която е приготвена храната?

Хасан си спомня как Джули, най-красивата любовница, която някога е имал, една вечер е решила да го изненада, като му сготви пакистанско агнешко с ориз и ментов сос. Взела е рецептата от едно норвежко готварско предаване. Дори се е опитала да му опече хляб наан.

Получило се е добро на вкус, но това е всичко. Истинският хляб наан трябва да се изпече във фурна „Тандури“, като се държи вътре не повече от петнадесет-двадесет секунди. В агнешкото има твърде много кориандър и джинджифил и недостатъчно червен пипер.

Скъсва с нея един месец по-късно. Оттогава не позволява на любовниците си да му готвят. Те знаят какво очаква от тях и Хасан не плаща наемите им, за да му сервират вечеря.

Всички готвачи в Пакистан са мъже. Жените не стават за тази работа. Просто така стоят нещата.

Хасан гледа епизод на „Макгайвър“, когато мобилният телефон до чинията му започва да вибрира. Той поглъща голяма хапка пиле, може би твърде голяма, и я прокарва с малко кола, преди да вдигне телефона. Но когато казва „Да?“, в гърлото му все още има храна.

— Мохамед се обажда. Открихме го.

Хасан отново преглъща.

— Добре. Къде е?

Още кола.

— Ходи по улицата. В момента е на „Грьонландслейрет“. Искаш ли веднага да го очистим?

Хасан набучва малко пилешко на вилицата си.

— Посред бял ден? Ти тъп ли си или какво? И без това привличаме твърде много внимание.

— Ок.

Хасан пъха месото в устата си и започва да дъвче.

— Между другото, искам да поговоря с него, преди да умре. Искам да разбера как е получил онези ужасни белези — казва той, дъвчейки. Оставя вилицата на масата и бърше устата си.

— Ок.

— Искам да знам къде ще прекара остатъка от деня. Не прави нищо, преди да говориш с мен.

— Ок.

— И изпрати коли пред работата и апартамента му.

— Добре, шефе.

Хасан затваря и довършва вечерята си. Утре със сигурност няма да яде пиле „Бириани“. Не, може би кебап от кралски скариди, печени на грил, с лук и чушки. Да. Кралски скариди. Кралско блюдо, достойно за един крал.

Наближава четири часа, но Хенинг решава да се отбие в редакцията. Няма готови статии, защото още не е открил нещо, за което иска да пише, но въпреки това работи. И не си е показвал лицето от същата сутрин. „Трябва да докладвам на Хайди или Коре — мисли си той. — Да си поговоря с Гюнешен, може би. Ако е някъде наоколо.“

Поема риск и пресича улицата при парка „Ватерландс“, на двадесетина метра от пешеходната пътека, избягвайки огромната тълпа от минувачи. Изведнъж вижда кола от другата страна на кръстовището. Не е сребърен мерцедес, а „Волво“, което е твърде далече, за да различи модела. Но веднага след като светва жълто, волвото рязко потегля към него. Шофьорът е принуден да натисне спирачката, когато колата отпред блокира пътя му. Чува скърцане на гуми, клаксон. Нещо нормално в Осло по време на час пик. А всъщност и през целия ден.

Шофьорът на колата пред волвото също натиска клаксона си. Хенинг очаква двамата да излязат и да започнат да се бият, но това не се случва. Прозорецът на волвото се спуска и мъжът, който седи до шофьора, подава главата си навън. Хенинг е твърде далече, за да различи чертите му. Вижда единствено чифт лъскави тъмни очила „Рейбан“ със златни рамки, въпреки че днес е облачно.

Хенинг забелязва това, защото веднага добива усещането, че мъжът се оглежда за него. „Ако всичките носят такива очила — мисли си Хенинг, — може би няма от какво да се страхувам.“ Но някои идиоти носят пистолети и ако дадеш пистолет на един олигофрен, можеш да го накараш да направи почти всичко.

Тази мисъл го кара да ускори крачка и той решава да отиде до редакцията по заобиколен път. Районът между „Грьонсландслейрет“ и „Уртегата“ може да изглежда малко негостоприемен, независимо от часа, така че Хенинг се насочва към „Бругата“, смесва се с тълпата на спирката и се качва на трамвай №17, когато той пристига няколко минути по-късно. Трамваят завива по „Трондхеймсвей“ и Хенинг слиза на спирката пред супермаркет „Рими“. Тръгва надолу по „Херслебсгатен“ и не след дълго отново вижда голяма жълта постройка на края на „Уртегата“. Коли профучават покрай него в двете посоки. Час пик е и ако някой иска да го убие или отвлече, това няма как да се случи тук. С един милион свидетели и без лесен маршрут за бягство. Хенинг се чувства спокоен. Или поне сравнително спокоен.