Томас Энгер - Мнима смърт

Обръща се, чудейки се дали тя е забелязала усмивката, която почти е извила устните му.

Хенинг трябва да ползва лъскавата си нова карта не по-малко от три пъти, за да стигне от рецепцията до втория етаж. Въпреки че офисът е на старото си място, всичко останало е различно, дори килимът. Не е останал и помен от мястото, към което се е привързал преди почти две години. Има бели и сиви повърхности, кухненски бокс и шкафове, за които е сигурен, че са пълни с чисти чаши и купи. Плоските екрани са навсякъде — по бюрата и по стените.

Вдига глава към тавана. Четири димни детектора. Два пожарогасителя, може би повече. Добре. Или поне задоволително.

Стаята е просторна, с формата на буквата „L“. Всеки служител има малко пространство с бюро и стол, оградено с прегради от цветно стъкло. Има и малки индивидуални кабинки за провеждане на интервюта на тишина и спокойствие. Има тоалетни: мъжка, женска и за инвалиди, въпреки че той не вижда някой, който би могъл да използва последната. Предполага, че това е изискване, наложено отвън. И преди са имали кафеварка, но сега имат луксозна кафе-машина, на която й трябват двадесет и девет секунди, за да свари чаша страхотно черно кафе. Не четири чаши като старата.

Хенинг обожава кафето. Не си истински репортер, ако не обожаваш кафето.

Веднага разпознава тихия говор, идващ от екраните. Чужди телевизии, които съобщават една и съща новина, отново и отново. Всичко е „специална емисия“. В долната част на екрана тече поток от данни от стоковата борса. Колаж от телевизионни екрани показва какво съобщават NRK и TV2 на своите стари телетекст страници. Новинарските канали повтарят новината отново и отново. Там също има поток от новини, който тече в долната част на екрана — обобщения на събития в едно изречение. Чува познатото пращене на полицейското радио, сякаш R2D2 от „Междузвездни войни“ се опитва да се свърже с нас от някоя далечна галактика. Отнякъде звучи новинарския блок на радио „NRK News 24“.

Репортери със зачервени от недоспиване очи набират статии, телефони звънят, разискват се истории, правят се предложения. В един ъгъл до новинарския отдел, където всяка история се преценява, анализира, отхвърля, аплодира, обработва или безмилостно редактира, се извисява планина от вестници, стари и нови. Именно натам се насочват новопристигналите репортери, за да имат нещо за четене, докато отпиват от първото си кафе за деня.

Обичайният контролиран хаос. Но въпреки това всичко му изглежда чуждо. Професионалното усещане, което е добил след години упорита работа на улицата, на открито, разнищвайки криминални истории от местопрестъплението до моргата, е изчезнало напълно. Всичко това е в предишния му живот. В една отминала ера.

Отново се чувства като начинаещ репортер. Или по-скоро като актьор в пиеса, в която изпълнява ролята на жертвата — горкият човек, за когото всички трябва да се грижат и на когото всички трябва да помагат, за да се изправи обратно на краката си. И въпреки че още не е разговарял с никой друг, освен със Сьолви, интуицията му подсказва, че никой тук не вярва в неговото завръщане. Хенинг Юл никога няма да бъде същият.

Прави няколко колебливи стъпки и се оглежда с надеждата да разпознае някого. Лица и фрагменти от далечното минало, като епизод на „Това е твоят живот“. След това съзира Коре.

Коре Йелтланд гледа в негова посока над рамото на репортер в новинарския отдел. Коре е редакторът новинар в „Новините 123“. Той е нисък, кльощав мъж с вечно рошава коса и страст, която надминава всичко, което Хенинг някога е виждал. Коре е зайчето от рекламата на „Дюрасел“, със сто различни истории, въртящи се в главата му във всеки един момент и цял арсенал от възможни гледни точки за абсолютно всичко.

По тази причина е редактор на новините. Ако зависи от Коре, той би оглавявал всички отдели и би настоявал да поема и нощните дежурства. Страда от синдрома на Турет, което не е най-подходящото заболяване за човек, който се опитва да ръководи новинарски отдел и да има социален живот.

Но въпреки тиковете и различните други симптоми Коре успява. Хенинг не знае как, но Коре успява.

Той също го забелязва. Маха и вдига един пръст. Хенинг кимва и чака търпеливо, докато Коре инструктира репортера.

— Наблегни на това в увода. Това е нещото, което ще привлече внимание. На никой не му пука, че палатката е бяла или че е била купена от „Максбо“ миналия март. Ясно?

— В „Максбо“ не продават палатки.