Томас Энгер - Мнима смърт

Не смята, че тази реклама е особено сполучлива — не че му пука. Отнесли са се добре с него. Дали са му време да се възстанови.

Триметрова ограда с черни метални шипове обгражда сградата. Портата е неделима част от оградата и сега бавно се отваря, за да пропусне ван „Лумис“. Той минава покрай малката, празна кабина на пазача и се опитва да отвори входната врата. Тя отказва. Той надниква през стъклената врата. Няма никого. Натиска стоманен бутон, над който има бял надпис „Рецепция“. Безцеремонен женски глас се обажда:

— Да?

— Здравейте — казва той и прочиства гърлото си. — Бихте ли ме пуснали, моля?

— С кого имате среща?

— Аз работя тук.

Няколко секунди мълчание.

— Да не сте забравили магнитната си карта?

Той се мръщи. Каква магнитна карта?

— Не, нямам такава.

— Всички имат магнитни карти.

— Не и аз.

Още мълчание. Той чака възобновяване на разговора, което така и не идва.

— Бихте ли ме пуснали, ако обичате?

Чува се остро жужене и той подскача стреснато. Вратата избръмчава. Непохватно я отваря, влиза и поглежда към тавана. Очите му бързо попадат на димния детектор. Изчаква, докато види зелената светлина.

Сивият под е нов. Оглежда се и осъзнава, че много неща са се променили. На пода има големи растения в още по-големи саксии, стените са боядисани в бяло и украсени с картини, които не разбира. Вижда, че вече имат стол — вляво, зад една стъклена врата. Рецепцията е от другата страна, също зад стъклена врата. Той я отваря и влиза. На тавана има димен детектор. Добре.

Червенокосата жена с конска опашка зад бюрото изглежда отчаяна. Набира нещо на клавиатурата си с неистова съсредоточеност. Светлината от монитора се отразява в навъсеното й лице. Лавиците зад нея са отрупани с книжа, листовки, пакети и колети. На стената е монтиран телевизионен екран, свързан с компютър. Заглавната страница на вестника привлича вниманието му със заглавието: „ЖЕНА ОТКРИТА МЪРТВА“. След това прочита подзаглавието:

Знае, че новинарският отдел още не е отразил историята, защото заглавието и подзаглавието съдържат еднаква информация. Освен това още не са изпратили репортери на мястото. Приложената към статията снимка е архивна — полицейска лента, която обгражда съвсем различно местопрестъпление.

Страхотно.

Хенинг изчаква рецепционистката да го забележи. Тя е твърде погълната от работата си. Той се придвижва по-близо и казва:

— Здравейте.

Тя най-накрая вдига глава. Първо го зяпва така, сякаш я е ударил. След това идва неминуемата реакция. Челюстта й увисва, а очите й се разширяват, докато оглеждат лицето му, изгорената плът, белезите. Те не са толкова големи, но все пак всички ги зяпват и ги гледат смущаващо дълго време.

— Изглежда имам нужда от магнитна карта — казва той с цялата учтивост, на която е способен при тези обстоятелства. Тя продължава да го зяпа, но после се принуждава да спука балона, в който е потърсила убежище. Започва да рови в някаква папка.

— Ъъъ… да. Ъъъ… как се казвате?

— Хенинг Юл.

Тя замръзва и отново вдига глава, този път по-бавно. Минава цяла вечност, преди да каже:

— О, това сте вие.

Той кимва смутено. Тя отваря чекмедже, рови в друга папка и вади пластмасов калъф, в който има магнитна карта.

— Трябва да ползвате временен пропуск. Отнема време да се направи нова карта и трябва да я регистрирате в кабината отвън, след което ще можете сам да отваряте вратата и… ами знаете. Кодът е 1221. Лесен е за помнене.

Подава му магнитната карта.

— И трябва да ви снимам.

Той я поглежда.

— Да ме снимате?

— Да. За магнитната карта. И за статиите ви във вестника. Да убием два заека с един куршум, нали така? Ха-ха.

Опитва усмивка, но устните й само потрепват.

— Карала съм курс по фотография — казва тя, сякаш за да изпревари възражението му. — Просто трябва да застанете неподвижно и аз още върша всичко останало.

В ръката й се появява фотоапарат. Тя го закрепя на един триножник. Хенинг не знае накъде да гледа, затова зяпва хоризонта.

— Идеално. Опитайте се да се усмихнете.

Да се усмихне. Не си спомня последния път, когато е правил това. Тя натиска копчето три пъти в бърза последователност.

— Страхотно. Аз съм Сьолви — казва тя и подава ръката си над бюрото. Той я взима. Мека, прекрасна кожа. Не си спомня последния път, когато е докосвал мека, прекрасна кожа. Тя стиска ръката му, прилагайки точно толкова натиск, колкото трябва. Той я поглежда и пуска ръката й.