Томас Энгер - Мнима смърт

— Толкова време?

— Защо не позвъни да ни кажеш с какво разполагаш?

— Не трябва ли първо да напиша статията, преди да я изпратя?

— Четири реда за настроението, два цитата от разстроен приятел и можехме да сглобим една статия, която по-късно да разширим с няколко снимки и цитата. Сега вече сме мноооого късно.

Той се изкушава да й каже, че изразът не е „вече сме мнооооого късно“, а или „вече сме много закъснели“, или „вече е много късно“, но не го прави. Хайди въздъхва тежко.

— Кой ще прочете нашата статия за жертвата, когато вече я е чел някъде другаде?

— Защото моята ще бъде по-добра.

— Ха! Надявам се. Но следващия път я прати по-рано.

Няма време да отговори, защото Хайди затваря. Хенинг поглежда смръщено телефона. И минава по най-заобиколния път към вкъщи.

Сменя батериите на димните детектори в апартамента си и сяда на дивана с лаптопа. На път за вкъщи е обмислил различни варианти за статията. Не би трябвало да му отнеме много време да я напише. Може би дори ще му остане време да се разходи до „Делененга“ и да изгледа няколко тренировки, преди да се стъмни.

Най-досадната работа е качването и редактирането на снимките, но трябва да я свърши, преди да ги изпрати на новинарския отдел. Не иска да рискува някой да ги съсипе.

Преди шест или седем години, не си спомня точно, една жена е била жестоко убита в Гроруд. Тялото й е открито в контейнер за смет. Той прави около тридесет снимки и веднага ги изпраща на новинарския отдел на „Афтенпостен“, защото Старата дама се дава за печат по-рано от останалите вестници. Изрично посочва кои снимки могат да използват и кои не трябва, поне не без съгласието на роднините, тъй като неколцина от тях са на местопрестъплението. Освен това изпраща отделен имейл, в който изрично моли да му се обадят, преди да ги отпечатат.

Същата вечер никой не се свързва с него. На следващата сутрин статията е публикувана не само с грешните снимки, но и със сгрешен текст под тях. Време за извинения. Хенинг опитва да се извини на роднините на жертвата, но те отказват да говорят с него. „Точно така. Обвинявай новинарския отдел“ — заявяват те.

Но журналистиката е като всяка друга професия. Човек се учи от грешките си. Когато един негов приятел е приет в медицинската академия, първото нещо, което са му казали, е, че няма да стане добър лекар, докато не напълни едно гробище. Човек се учи с работата, придобива знания, овладява нови техники, адаптира се, опознава колегите си, научава се да използва техните умения и да пренебрегва недостатъците им, научава се да работи с тях. Това е един продължителен процес.

Хенинг отваря програмата „Фотошоп“ и качва снимките. Тъга, фалшива тъга и още фалшива тъга. И след това Анете. Кликва върху нейната снимка. Дори на този петнадесетинчов монитор всяка подробност се откроява съвсем ясно. Когато разглежда снимките една след друга, заключението му става още по-очебийно. Анете се оглежда, сякаш се страхува, че някой я наблюдава. Това трае само няколко секунди, но го е уловил с фотоапарата.

„Анете — мисли си той. — От какво се страхуваш?“

Писането на статията и изпращането й на новинарския отдел му отнема повече време, отколкото е очаквал. Изреченията не му идват толкова лесно, колкото се е надявал. Но решава, че дори старото куче може да научи нови номера. Надява се, че Хайди си е вкъщи и беснее заради забавянето.

Поглежда към часовника. 8:30 часа. Твърде късно, за да ходи до „Делененга“.

Хенинг въздъхва и се обляга на дивана. „Трябваше да отида да видя мама — мисли си той. — Не съм ходил от дни. Сигурно ми се сърди.“

Той се замисля и осъзнава, че не си спомня последния път, когато тя не се е самосъжалявала.

Кристине Юл живее в скромен тристаен апартамент в „Хелгесенсгатен“. Живее там от четири години. Сградата е новопостроена — една от онези, които се отличават от твърде скъпите апартаменти, които после бързо губят стойността си. Има такива и в Грюнерльока.

Преди „Хелгесенсгатен“ тя е живяла в „Кльофта“, където Хенинг е израснал, но това е твърде далече за него и Трине. Тя иска да бъде близо до децата си, за да могат те да се грижат за нея. Похарчва почти всичките си пари за апартамент без характер. Стените й още са голи, а всичко бяло в апартамента е потъмняло от цигарения дим, който бълва всеки ден. Но Хенинг не мисли, че му се сърди заради това.

Според него тя е доволна от живота до смъртта на съпруга си. Има добра работа като медицинска сестра, щастлив брак и щастливи и преуспели деца; няма много приятели, но цени онези, които има. Участва в местния хор и членува в местния клуб на дегустаторите на вино, но когато Якоб Юл умира неочаквано, тя се разпада на парчета. Просто така, за една нощ.