Томас Энгер - Мнима смърт

— Дори ако е само на теория? — пита Ньоклеби.

— Дори ако е само на теория — отговаря Санлан и кимва. — Все пак има държави, които наистина прилагат законите. През ноември 2008 г. едно тринадесетгодишно сомалийско момиче било убито с камъни заради това, че се опитало да съобщи на полицията за изнасилване. Било заведено на един стадион за футбол и заровено в дупка, която била запълнена с пръст до врата й. След това петдесет човека започнали да я замерят с камъни пред погледа на хиляда зрители.

— Господи! — ахва Хаген. Бругелан поглежда замечтано към Санлан. „Можеш да ми четеш лекции по всяко време — мисли си той. — С камшик и белезници на една ръка разстояние, ако давам грешни отговори.“

Станг клати глава.

— От къде знаеш всичко това?

— От лекции по световни религии в академията.

— Това е много хубаво — намесва се Йерстад, — но още не знаем защо убийството е било извършено.

— Нито кой го е извършил.

— Не мислиш, че Мархони е убиецът?

— Още не знам какво да мисля. Но Мархони не ми изглежда като радикален мюсюлманин и не ми се вярва да знае наизуст наказанията „худуд“. Освен това смятам за редно да посоча, че това не е нормално мюсюлманско поведение. Убийството най-вероятно е било извършено от някой психопат с радикални възгледи — наистина радикални. И не мисля, че Мархони може да бъде описан като такъв.

— Не трябва ли да си мюсюлманин, за да подлежиш на наказание? — пита Бругелан.

— Да, така е — трябва.

— Но Хагерюп е била бяла, като нас?

— Точно така. Така че твърде много неща просто не съвпадат.

— Може би е приела мюсюлманската вяра? — предлага Хаген.

Санлан се мръщи.

— Но тъй като е била бяла, може би това няма нищо общо с шериата и наказанията „худуд“ — възразява Йерстад.

— Не, това е…

— Може би някой просто е решил да я убие с камъни. Ужасен начин да убиеш някого. Предполагам, че отнема много време, особено ако камъните са малки.

— Да, но трябва да търсим някой, който знае за наказанията „худуд“.

— Всеки може да знае за тях, нали?

— Всеки може да прочете за тях, това е ясно, независимо дали си норвежец или мюсюлманин. Но убийството е било ритуално. Шибал я е с камшик, убил я е с камъни и е отрязал една от ръцете й — всичко това има някакъв смисъл.

— Така изглежда — отбелязва Ньоклеби.

— Хагерюп изневерявала ли е на приятеля си? — пита Хаген. — Или може би е откраднала нещо?

Санлан свива рамене.

— Нямам представа. Възможно е да е направила и двете. Или нито едното. Още не знаем със сигурност.

— Ок — казва Йерстад с тон, който трябва да подскаже на всички, че заседанието е завършило. Той става. — Трябва да извършим по-подробна проверка както на Мархони, така и на Хагерюп. Да открием що за хора са били, какво е направила или не е направила тя, какво е знаела, какво е учила, що за хора е познавала, какви са били приятелите й, какво е било семейното й положение и т.н. На второ място, трябва да влезем в контакт с мюсюлманските общности и да открием дали някой там одобрява шибането с камшик и други подобни наказания и да видим дали това ще ни отведе до Хагерюп или Мархони. Емил, ти си по техническата част. Провери всички чатове, форуми, интернет страници и блогове, разучи шериата и наказанията „худуд“ и ми докладвай, ако попаднеш на имена, които трябва да разгледаме по-подробно.

Емил кимва.

— И още едно нещо — казва Йерстад и поглежда към Ньоклеби, преди да продължи. — Дори няма смисъл да го казвам, репортерът от НРК е твърде добре информиран на днешната пресконференция. Това разследване лесно може да се превърне в медиен цирк и ако пресата разбере какво всъщност проучваме, ще стане още по-лошо. Всичко, казано тук, трябва да остане между тези четири стени. Разбрано?

Никой не казва нищо. Но всички кимват.

Не му отнема много време да свърши работата си във „Вестердал“. Интервюира няколко човека и си записва информацията, която знае, че вестникът ще иска да публикува. Прави още няколко снимки и се отправя към вкъщи. Намира се пред суши бара „Джимис“ на улица „Фреденсборгвайен“, когато мобилният му телефон иззвънява.

— Хенинг — отговаря той.

— Здрасти, Хайди се обажда.

Смръщва се и отговаря „здрасти“ без какъвто и да било ентусиазъм.

— Къде си?

— На път за вкъщи, за да пиша. Ще ти изпратя статията тази вечер.

— „Дагбладет“ вече пуснаха статия за тъгуващите студенти от института. Ние защо още не сме? Защо се бавиш толкова време?