Томас Энгер - Мнима смърт

— Тук си? — казва той, безуспешно опитвайки се да замаскира острото си безпокойство, което е като примка около врата му.

Нора просто отговаря:

— Да.

— Дотегна ти от икономически новини?

Тя накланя главата си наляво, след това надясно.

— Имах нужда от промяна след…

Изведнъж млъква. За негово облекчение не завършва изречението. Хенинг изпитва почти непреодолим копнеж да се приближи ида я прегърне, но превръщането на мисълта в действие е напълно немислимо. Между тях има невидима стена и само Нора може да я срути.

— Значи… си се върнал на работа? — казва тя.

— Днес е първият ми ден — отговаря той и опитва да се усмихне. Тя разглежда лицето му. Белезите му. Очите й се задържат неестествено дълго върху най-опустошените от пламъците места… сякаш не смята, че раните му са достатъчно дълбоки. Хенинг вижда Рипсеното кадифе зад нея. Наблюдава ги. „Надявам се, че завиждаш, пръч такъв.“

— Как си, Нора? — пита Хенинг, въпреки че всъщност не иска да знае. Не иска да му каже, че отново е щастлива и че най-накрая може да се обърне към бъдещето с надежда. Хенинг знае, че никога няма да си я върне обратно; Това, За Което Не Мисли, никога няма да му позволи. Въпреки това не иска да я загуби безвъзвратно.

— Добре съм — отвръща тя.

— Още ли живееш в Сагене?

Колебае се. След това казва:

— Да.

Той кимва. Струва му се, че тя се опитва да му спести нещо. Не иска да знае какво е то, въпреки че се досеща. Ето го и него.

— По-добре да научиш сега и по-добре да го чуеш от мен — започва тя.

Той вдишва дълбоко и изгражда стоманена преграда помежду им, която се разтапя в мига, в който Нора казва:

— Срещнах един мъж.

Той я поглежда и кима. Не би трябвало да боли, но стомахът му се премята като акробат.

— Заедно сме от шест месеца.

— Мм?

Тя отново го поглежда. За първи път от много време в очите й има топлина. Но това не е топлината на любовта. Това е топлината на съжалението.

— Мислим да заживеем заедно.

Той отново казва „мм“.

— Надявам се, че си добре — добавя след това той.

Тя не отговаря; вместо това кимва колебливо. Хенинг се радва, че тя отново има повод да се усмихва, но осъзнава, че вече не издържа, и прилага единствената защита, на която в момента е способен: да смени темата.

— Случайно да знаеш кой е Ивер Гюнешен? — казва той. — Никога не съм го срещал, но май трябва да работим заедно.

Нора поглежда встрани.

Трябвало е да се досети, когато е видял колко неловко й е да му съобщи, че е срещнала нов мъж. Но как да се досети? Тя е продължила напред и е затръшнала вратата зад гърба си. Гледа към бъдещето.

Нора въздъхва и той осъзнава защо, когато се обръща към Рипсеното кадифе.

— Ивер Гюнешен е новият ми приятел.

Той поглежда кръвнишки към Рипсеното кадифе, чиито очи се стрелкат наляво-надясно из стаята, докато води разсеян разговор с друг репортер. Хенинг си представя как Нора прокарва пръсти през противната му коса, как нежно гали наболата му брада, как устните й се допират в неговите.

Спомня си как тя се е гушкала в него късно, вечер, след като са изгасили лампите, как го е прегръщала и се е притискала в него. А сега Рипсеното кадифе се наслаждава на малките й, нежни ръце.

— Ясно — казва Хенинг и веднага чува поражението в гласа си. Това е моментът, когато трябва да се разгневи, да я нахока, да я накара да разбере, че е стъпкала сърцето му, че го е разкъсала със зъби, сдъвкала и изплюла.

„Трябваше да я наречеш безсърдечна кучка, безчувствена, себична кучка. Но не го направи. Каза само «Ясно». Жалък си. Просто си жалък.“

Той дори не може да я погледне. А сега трябва да работи с Ивер.

„Каква жестока ирония — мисли си той. — Много жестока.“

Отива при Гюнешен. Чува как Нора го моли да не го прави.

— Моля те, недей…

Но не й обръща внимание. Спира на метър от Гюнешен и го поглежда. Той е преполовил изречението си, но спира и се обръща.

„Знае кой съм — мисли си Хенинг. — Виждам го в очите му. И виждам, че това го смущава.“

— Здравей — казва Гюнешен.

Хенинг протяга ръка.

— Хенинг Юл.

Гюнешен неохотно подава ръката си. Хенинг я стиска силно.

— Ивер Г…

— Разбрах, че и двамата ще работим по тази история. Как мислиш, че трябва да процедираме?

Той знае, че смущава Гюнешен, но не му пука.

— Не съм напълно сигурен.

Гюнешен преглъща, след което се съвзема.

— Предлагам да ъпдейтваме статията, която вече е публикувана, с цитати от пресконференцията — започва той и поглежда над рамото му към Нора, която внимателно наблюдава първата им среща.