Томас Энгер - Фантомна болка

Турлайф затваря очи и отново си спомня дългото пътуване с кола от детската градина на Юлие до Ларвик.

Дали мъжът с конската опашка се е издал по някакъв начин? Турлайф клати глава. Всеки път, когато го е питал нещо, той или не е отговарял, или е сменял темата. Не може да си спомни дали мъжът е говорил по мобилния си телефон или…

Турлайф отваря очи.

Мобилният телефон.

Мъжът е получил есемес и трябвало да свали ръкавицата си, за да натисне бутоните. Турлайф помни, че после той не си е сложил ръкавицата веднага, а е написал есемес в отговор. А след това? След това е хванал дръжката на вратата! Ръката му е останала там за съвсем кратко, но може би достатъчно, за да остави отпечатък.

Турлайф се изправя развълнувано. Не е много, но може да е достатъчно. Може би това е нещото, което ще му помогне да се събуди от този кошмар.

Ивер Гюнешен излиза от киносалона с главоболие, настанило се точно над очите му. „Защо не попитах Нора колко дълъг ще бъде филмът?“ — мисли си той. Два часа и половина седене на едно място и носене на 3D очила, които създават много неприятно напрежение в мускулите на очите му. Ивер се чувства изтощен, но Нора изглежда преизпълнена с енергия.

— Как ти се стори? — пита тя и се усмихва.

Ивер се колебае.

— Не беше зле.

— Не беше зле? Беше просто…

Нора вдига глава към тъмното вечерно небе, търсейки правилната дума.

— Вълшебно — възкликва тя и го поглежда очаквателно. Ивер не отговаря, защото не вижда смисъл да разваля момента. Вместо това взима ръката й.

— Радвам се, че ти хареса — казва той.

Нора се усмихва и вплита пръстите си между неговите.

— Гладна ли си? — продължава той.

— Повдига ми се. Изядох твърде много пуканки.

— Едно вкусно ястие ще те оправи…

Прекъсва го мобилният му телефон. Ивер го вади и поглежда екрана. Пуска ръката на Нора.

— Хенинг е — казва той и я поглежда.

Тя прави една крачка встрани.

— Здравей, Хенинг — казва Ивер.

— Хареса ли ти филмът?

— Моля?

— В днешно време няма много места, където хората изключват мобилните си телефони, и предположих, че си ходил на кино. Прав ли съм?

Няколко секунди Ивер мълчи. След това казва:

— Не беше зле.

Поглежда към Нора, която не отвръща на погледа му. През следващите няколко минути Хенинг му разказва всичко, което е открил за Турлайф Бренден — поведението му вкъщи, рисунката, оставена под възглавницата на Елизабет Холан, и мъжът, когото Бренден нарича Фурио.

— Уау — казва Ивер, когато Хенинг свършва. — Впечатлен съм.

— Ако все още възнамеряваш да ходиш в „Асгард“ по-късно, питай ги дали познават бияч или наемен убиец, който е висок като дърво, тънък като пергел и прилича на Фурио от сериала „Семейство Сопрано“.

— Наистина ли смяташ, че някой ще ми отговори?

— Не, но може би ще се изразиш по-елегантно от мен.

Нора се отдалечава още малко и застава пред витрината на един магазин, обърната с гръб към него.

— По-рано днес говорих с TV2 — казва Ивер.

— Какво научи?

— Че Бренден се е държал много странно през последните няколко дни. Гури Палме мислела, че е болен. Дори повърнал пред затвора след смъртта на Пули. А кадрите, заснети от него, били извън фокус, сякаш изобщо не внимавал, докато снимал.

— Това сигурно е вярно, ако мислите му са били заети с други неща.

— Според Тури, Бренден е един от най-добрите им оператори. Тя е много разтревожена за него.

— Ще включа този цитат в статията си. Приятно прекарване в „М“.

— А?

— „Кафе М“. Там отивате, нали? Опитайте камбаната, ако още я има в менюто. Страхотна е. Печена на скара с ябълков сос.

— Няма да…

— До скоро.

Ивер няма време да отговори, защото Хенинг затваря. Той въздъхва и поглежда телефона си, сякаш той може да му каже откъде Хенинг знае, че ще ходят в „Кафе М“.

Не. Просто не.

Взима ръката на Нора, но този път тя не вплита пръстите си в неговите.

— Слушай — казва Ивер, докато чакат да светне зелено на кръстовището с „Майорстюа“. — Искаш ли да отидем в друг ресторант?

Усмихнат червено-зелен трол държи табелата, на която пише „Планински хотел Устаусет“, над главата си. За щастие, този път вратата е отворена.

Турлайф прекосява сивия под на фоайето. Вдясно има огромна бяла камина, а вляво — черни кожени кресла, наредени около ниска овална маса. По-нататък започва дълъг коридор, а на стената е закачена табела, сочеща към ресторант „Уста“.

Жената на рецепцията говори по телефона. Вдига глава и му се усмихва топло. Тъмнокестенявата й коса е завързана на опашка. Червилото й е яркочервено, а кожата — с приятен слънчев загар. Носи тънка, бяла блузка, а между гърдите й виси медальон с половин сърце.