Томас Энгер - Фантомна болка

Гласовете им отекват между стените.

— Тъкмо излизам да потичам и кого да видя на стълбите? Помислих, че си призрак.

Хенинг опитва да се изправи. Болката отново прорязва краката му.

— Май си стъпил на стъкло.

— Колко е часът? — пита Хенинг.

— Часът? Не знам, отдавна не гледам часовници. Просто поглеждам през прозореца, за да видя дали е тъмно или светло, горещо или студено. Какво друго трябва да знае мъж на моята възраст?

— М-м.

Хенинг иска да се издърпа нагоре, но перилото е от другата страна.

— Имаш ли нещо горе, с което да промиеш раните? — пита го Гома.

— Мисля, че да.

— Ок, ще ти помогна да станеш. Хвани се за ръката ми.

Хенинг поглежда нагоре към него.

— Хвани се за ръката ми — повтаря Гома.

Хенинг вижда решимостта в очите му. Никога преди не го е виждал толкова сериозен. И никога преди не му се е налагало да разчита на помощта на седемдесет и шест годишен мъж с оперирано сърце, за да се изправи на крака. Въпреки това протяга ръка и Гома го издърпва нагоре. Хенинг се олюлява като пияница. Изкачват стъпалата едно по едно. Гома диша тежко. Старите му ръце са грапави и жилави. „Ръце на трудовак“ — мисли си Хенинг. През цялото време чува как някой в двора реже с трион и забива пирони с чук.

Стигат апартамента му. Хенинг изважда ключовете и отваря вратата. Гома го повежда надолу по коридора. Хенинг спира, поглежда към димния детектор и се обръща към Гома.

„Не — казва си Хенинг. — Това е нещо, за което трябва се погрижиш сам.“

— Благодаря ти за помощта.

— Няма нищо — отговаря Гома.

Хенинг забива поглед в пода.

— Извинявай. Не знам… не си спомням какво се е случило…

Гома вдига ръце.

— Не се тревожи за това. На всички се случва. Веднъж се опомних точно преди да вляза в „Кондомериет“. Не знам как попаднал пред вратата на сексмагазин.

— Нима?

— Да. Но така и така бях там, трябваше да вляза и да…

— Да, благодаря ти — прекъсва го Хенинг с усмивка и вдига ръка. Известно време двамата мълчат и се гледат.

— Искаш ли чаша кафе или нещо такова? — пита накрая Хенинг.

— Не, благодаря. Отивам до пазара, за да си купя домати.

— Може би някой друг път.

— Да, ще ми е приятно.

Гома го поглежда изпитателно, след което кимва.

— Добре. Трябва да тръгвам. Умната.

— Ти също.

Минава пет часа, когато Турлайф слиза на гара Устаусет. Краката му се омекнали от дългото седене. Спира и се оглежда. Вдясно се извисява планинската верига Халингскарвет. Върховете й са покрити с кадифени кръгчета мъгла, а красивите склонове са осеяни с безразборно разхвърляни хижи с разнообразни размери и цветове. Пред него е кафяво-червеният планински хотел, заобиколен от жилищни сгради. Шосе 7 продължава към Хаугастьол и Берген, паралелно с влаковата линия. Отвъд нея има малко езеро, което блещука на следобедното слънце.

Турлайф тръгва. Горещо е. Става му още по-горещо, когато осъзнава, че е твърде късно да се обади на Елизабет. Тя вече си е вкъщи и сигурно е заета с храненето на децата и раздразнена от това, че не се е прибрал и не вдига телефона си.

Обикновено в четвъртък вечер Елизабет ходи на фитнес, но днес ще трябва да си остане вкъщи. При други обстоятелства би й позвънил там. Но тази вечер няма да ходи, дори и ако успее да открие бавачка. Не може ли да се обади на някой друг? Някой, който да посети Елизабет или да я накара да отиде някъде, където може да говори с нея?

Не може да се обади на сестра й, нито на родителите й — това би предизвикало паника. А освен това Турлайф не се съмнява, че хората, които го преследват, разполагат с достатъчно време и средства, за да се свържат с всички негови приятели и роднини, в случай че е установил контакт с тях. „Една от футболните майки“ — мисли си той. Но Турлайф не ги познава и не знае имената им. Нито телефонните им номера. „Освен това — мисли си той, — ще бъде глупаво да забърквам още невинни хора в тази каша. Ще трябва да изчакам Елизабет да се върне на работа“ — заключава Турлайф. Това означава, че я чака една почти непоносима нощ.

Когато влакът потегля за Берген, Турлайф проследява с поглед единствените двама пътници, слезли с него. Мъж и жена, които вървят на разстояние един от друг. Турлайф тръгва след тях, като същевременно се опитва да си придаде вид на човек, който познава гарата много добре, сякаш постоянно пътува с този влак.

Слиза от платформата, пресича шосе 7 и тръгва надолу към бензиностанцията. Единственият супермаркет в Устаусет го приветства с думите „ХРАНИ И ДРУГИ СТОКИ“, изписани с боя на бялата стена над входа. Турлайф опитва да си представи пътя до хижата на Айнар, но си спомня единствено това, че са минали покрай магазина, бензиностанцията и вестникарската будка, преди да завият надясно. Сега прави същото, въпреки че всичко му се струва напълно непознато. Все пак тогава е било тъмно и заснежено, а сега е лято и пече ярко следобедно слънце. Минава покрай жилищна сграда с червен покрив и пет гаража. Всички останали постройки са хижи. Вижда и огромен паркинг със сини метални стълбове, разделящи местата за автомобилите.