Томас Энгер - Фантомна болка

Някъде наблизо нещо подскача.

— Ей!

Хенинг стреснато вдига глава.

— Спри топката!

Протяга крак и усеща как нещо се удря в него и спира. Някой притичва. Хенинг настъпва топката. Вижда момче с дълга руса коса. Ледено сини очи. Някак си познати.

— Мерси — казва момчето, което е на осем, може би девет години. — Бихте ли ми я върнали?

Хенинг го поглежда.

— Как се казваш?

— Фредрик.

Хенинг се разкрачва за равновесие и опитва да погледне момчето в очите, но не успява. Вместо това ритва топката към него. Момчето се навежда и я хваща с ръце, но веднага я пуска.

— О! Покрита е с кръв!

Топката се търкулва настрани. Хенинг я проследява с очи, но изведнъж я губи от поглед. Момчето също си тръгва. Болката под краката му става още по-остра. Поглежда надолу. Едва тогава осъзнава, че носи чехли.

Турлайф винаги се е чувствал спокоен, пътувайки с влак. Има нещо успокояващо в това да седиш и да зяпаш през прозореца. Когато очите се насочат към релсите, светът хуква напред. Когато се насочат към пейзажа, всичко сякаш застива. Това винаги го изумява. Освен сега.

Днес не иска да вижда елени, зелени поляни и заснежени върхове. Вместо това затваря очи и опитва да подреди мислите си. Това се оказва невъзможно: не може да спре да преживява отново и отново случилото се в затвора „Осло“. Все още чувства малките косъмчета по гърдите на Туре Пули, когато закача микрофона за тясната му тениска. Иглата в дланта му, гладка и студена. Изненадания поглед на Пули…

Турлайф не успява да завърши тази мисъл. Чуди се какво ще си помислят всички, когато разберат, че е избягал. Особено децата. Елизабет сигурно ще им каже, че тати е заминал за чужбина по работа и не знае кога ще се върне. Но колко дълго ще успее да поддържа тази лъжа? Пол е на осем години и изобщо не е глупав. Бързо ще разбере, че нещо не е наред. „Трябва да ги уверя, че съм добре — мисли си Турлайф. — Трябва да кажа на Елизабет да не се тревожи.“ Но как ще успее, след като наблюдават апартамента? Ами ако подслушват телефона на Елизабет? „Не мога да рискувам — заключва Турлайф. — Не мога да рискувам да си помислят, че тя знае къде съм.“

Тогава какво може да направи, по дяволите?

Най-вероятно Елизабет още е на работа. Може да позвъни в училището и…

По дяволите! Няма мобилен телефон. Турлайф се оглежда и вижда, че трима от спътниците му държат телефони. Може би някой от тях ще му услужи? Не. Той веднага пропъжда тази мисъл. Подобен разговор трябва да бъде проведен насаме, а никой разумен човек няма да даде телефона си на мъж, който казва, че иска да остане насаме, за да говори по телефона. Единствената му надежда е да изчака влакът да спре на някоя гара, след което да слезе и да потърси уличен телефон.

Но ако иска да се свърже с Елизабет, преди да свърши работа, трябва да действа скоро. Дали да остане на влака до последната спирка? Или да слезе на някоя по-малка гара? Ще му бъде по-лесно да държи нещата под око в малък град, където всички се познават и всеки непознат изпъква. Но ако го открият и изпратят някой след него, Турлайф ще бъде много по-лесен за намиране.

Реклама в купето привлича вниманието му. Той разглежда картинката, след което прочита текста: „Купете хижата на мечтите си още днес!“ Отдолу има прекрасна снимка на красив и величествен планински пейзаж, осеяни с малки черни хижи. Под тях е изписана една-единствена дума: „Устаусет“.

Рекламата напомня на Турлайф за Айнар Фльотакер — приятел от детинство, с когото е изгубил връзка, след като са им се народили деца. Но той никога няма да забрави ваканцията, която са прекарали като тийнейджъри в семейната хижа на Айнар в Устаусет. Когато пристигат, е минус тридесет градуса по Целзий. След като са слезли от влака, е трябвало да направят доста голям преход до хижата, носейки багажа и ските си. В самата хижа е минус дванадесет градуса. Веднага запалват огън, но свалят якетата си чак на следващия ден.

„Хижата най-вероятно още е там — мисли си Турлайф. — И се съмнявам, че някой я използва в момента.“

Стъпките спират точно пред него. Хенинг примигва и вдига глава. Вижда червени шорти и гол торс. Гюнар Гома му се хили.

— Защо седиш тук? — пита го неговият съсед с весел, но изненадан глас. Хенинг се оглежда и осъзнава, че седи на стълбите.

— Н-не знам — отговаря той.

Има чувството, че се събужда след дълъг кошмар. Или пък още сънува? Не. Краката не биха го болели.

— От кога седиш тук?

— Ами… не съм сигурен.