Томас Энгер - Фантомна болка

Турлайф затваря очи.

Колата спира. Той излиза. Земята под краката му е мека. Уле Райнертсен, другият оператор, отваря багажника. Двамата вадят камерите и апаратурата. Турлайф премята единия прожектор през рамо и усеща, че челото му е мокро от пот. Камерата сякаш е по-тежка от обикновено. Светът около него губи очертания, пред очите му пада мъгла. Оставя се да го водят през врати и надолу по коридори. Спира на прага на някаква стая. Зяпва сивия под, чувствайки се като в капан между белите бетонни стени.

— ОК — казва Тури. — Ще имаме нужда от петнадесетина минути, за да се приготвим. Нали така, Туфе?

Той кимва. Чува любезен мъжки глас, който отговаря, че няма проблем и ще се върне след малко. Турлайф е последният, който влиза в стаята. Оставя торбите, триножниците и камерата на пода. Стаята е малка и тясна. По средата има маса от дърво и стъкло. Завесите са украсени с малки дантелени пеперудки.

— Какво ще кажеш? — пита го Райнертсен. — Два прожектора и камера точно зад Гури, някъде тук?

Той прави квадрат с ръцете си. Турлайф кимва.

— И ще го заснема как влиза.

— М-м.

— Би ли ми подал триножника, ако обичаш?

Райнертсен сочи единия триножник. Турлайф се подчинява. Зад него Палме крачи нагоре-надолу и чете бележките си. През следващите минути вниманието на Турлайф е заето с това, което трябва да свърши. Той наглася камерата „Панасоник“ 905 и намира един микрофон. При нормални обстоятелства би казал на събеседника на Палме: „А сега трябва да закача това за вас, за да ви чуваме“, но не знае дали ще може да го направи.

Турлайф опитва да се съсредоточи върху осветлението. Три прожектора, може би един от тях изтеглен назад, за да създаде илюзия за дълбочина чрез контраст. Светлината, идваща отзад, е твърде ярка. Ще трябва да дръпне завесите.

Работата го разсейва и за кратко той се чувства малко по-добре. Но после си спомня какво му предстои да направи.

След петнадесет минути Турлайф е готов. Вдишва дълбоко, бърка в джоба си, вади кутийката, отваря я, обръща се, внимателно поставя иглата в лявата си ръка, затваря кутийката и я връща в джоба си. „Направи всичко — мисли си той. — Трябва да направиш всичко.“

Вратата до него се отваря. Турлайф вижда как лицето на Палме засиява. Това е нейната маска за пред камерите. Усмихва се. Протяга ръка. Турлайф едва се държи на краката си. „Никога няма да успееш да го направиш — прошепва някакъв вътрешен глас. — Ще се провалиш. Никога няма да успееш.“

Стаята се смалява. Турлайф стиска пръстите си. Краката му омекват. Въздухът става влажен и лепкав. Палме кимва и се усмихва и на практика прави реверанс.

— Благодаря ви за това, че дойдохте. Това интервю е много важно за нашата телевизия.

На прага застава огромна сянка. Турлайф вдига глава. Тъмни татуировки. Женско лице на едната ръка.

Среща очите на грамадния мъж. Той протяга ръка. Турлайф я взима в своята и чува гласа на мъжа, който е дълбок и гърлен.

— Туре Пули.

Ръката на Турлайф изчезва в огромния юмрук. Едва успява да отвърне на ръкостискането. Вдига глава и казва с немощен глас:

— Турлайф Бренден. П-приятно ми е.

Вентилаторът на перваза бучи шумно, но губи битката с жегата. Лицето на Хенинг е мокро от пот. Той се обляга напред и чете резултатите от търсенето в Google. Стотици статии за Расмус Биелан, повечето безинтересни.

Мобилният му телефон започва да вибрира и Хенинг поглежда към него. Ивер. Решава да пренебрегне обаждането, но телефонът продължава да звъни и подскача. Накрая Хенинг раздразнено натиска зелената слушалка. Минават няколко секунди.

— Хенинг?

— М-м.

— Ти ли си, Хенинг?

— Да.

— Така ли? Не звучиш като себе си. Както и да е… чу ли новините?

— Какви новини?

— Няма да повярваш. Нали помниш Туре Пули?

Хенинг подскача на стола.

— Да, какво за него?

— Мъртъв е.

Шумът от улицата изчезва. Жегата е заменена от ледена вълна, която го облива от главата до петите. Стаята се свива. Сърцето му ускорява ритъма си. Той преглъща и издиша шумно.

— К-какво каза?

— Туре Пули е мъртъв.

Хенинг се обляга с лакът на масата и прокарва ръка през косата си. Затваря очи. Ивер казва още нещо, но мозъкът му отказва да възприеме думите. Може да мисли само за едно нещо: за Юнас и за смътната си надежда, че ще разбере причината за смъртта му. Надежда, която вече не съществува.

— Как е умрял?

— Господи, що за въпрос е това?

— Как е умрял?