Стивен Кинг - Мистър Мерцедес

— Ето го.

Двамата го загледаха, Ходжис удивено си помисли колко обикновен изглежда ключът за толкова скъпа кола. Представляваше черна пластмасова пръчица с копче — от едната му страна беше логото на компанията „Мерцедес“, от другата имаше три бутона. На първия беше нарисуват отворен катинар, на втория — затворен. На третия имаше надпис „ТРЕВОГА“. Идеята беше, че ако ви нападнат, докато отключвате вратата, вие ще го натиснете и от колата ще завие сирена, призоваваща за помощ.

— Разбирам защо ви беше трудно да го намерите — отбеляза Пийт с най-любезния си тон. — Повечето хора закачват ключовете си на ключодържатели. Жена ми е закачила нейния на голяма пластмасова маргаритка. — Той добродушно се усмихна, все едно Морийн още му беше съпруга и сякаш тя, модната икона, не би предпочела смъртта пред това някой да я види как изважда от чантата си пластмасова маргаритка.

— Браво на нея — промърмори госпожа Трилони. — Кога ще ми върнете колата?

— Не зависи от нас, мадам — намеси се Ходжис.

Тя въздъхна и оправи деколтето лодка на доста безформената си рокля. До края на разпита щеше да направи същото още дванайсетина пъти.

— Разбира се, ще се наложи да я продам. Сърце не ми дава да я карам след случилото се. Толкова е неприятно. Като си представя, че моята кола… — Отново порови в чантата си и извади пакетче кремави хартиени кърпички. Попи сълзите си и добави: — Крайно неприятно!

— Ще ви помоля още веднъж да ни разкажете всичко — подкани я Пийт.

Оливия забели кървясалите си очи:

— Наложително ли е? Капнала съм от умора. Цяла нощ бях на крак заради мама, заспа чак в четири. Горката, много я боли. Искам да подремна, преда да дойде госпожа Грийн, медицинската сестра.

„Току-що автомобилът ти е убил осем души и ще е цяло чудо, ако останалите премазани оживеят, а ти искаш да подремнеш!“ По-късно Ходжис се запита кога е започнал да изпитва неприязън към госпожа Трилони; не беше сигурен, но май беше тъкмо в този момент. Случвало ли ви се е като видите разтревожен човек, да ви се прииска да го прегърнете, да го потупате по гърба и да му кажете: „Спокойно, всичко ще се оправи“, а като видите друг, също разтревожен, ръцете да ви засърбят да му отвъртите здрава плесница и да му извикате: „Бъди мъж!“ (в случая с госпожа Т.: „Бъди жена!“).

— Няма да ви бавим — обеща Пийт. Не й каза, че това е само първият от множеството разпити — накрая тя щеше да разказва версията си дори в съня си.

— Добре, добре. Дойдох тук малко след седем вечерта в четвъртък… — Обясни, че посещавала майка си минимум четири пъти седмично, но в четвъртък винаги оставала да спи при нея. Винаги се отбивала в „Б’хай“, отличен вегетариански ресторант в търговския център „Бърч Хил“, купувала храна за вкъщи и я претопляла във фурната. („Въпреки че сега мама яде много малко. Заради болките“) Добави, че гледала да пристигне след седем, когато отварят нощните паркинги и повечето места на улицата са свободни. — Не мога да паркирам паралелно на тротоара, не умея.

— Защо не оставяте колата в гаража, който е наблизо? — поинтересува се Ходжис.

Тя го изгледа, сякаш се питаше дали не е полудял:

— Известно ли ви е, че там ми искат шестнайсет долара за една нощ? А на улицата е безплатно .

Пийт, който още държеше ключа (не беше съобщил на госпожа Трилони, че ще го вземат), продължи разпита:

— Спрели сте пред търговския център „Бърч Хил“ и сте поръчали храна за вкъщи от… — Той погледна записките си. — От „Б’хай“.

— Не, поръчах предварително. Телефонирах от къщата си на Лайлак Драйв. Хората от ресторанта са много любезни с мен, защото съм им редовна и уважавана клиентка. Снощи взех куку сабзи за мама — това е омлет със спанак и с кориандър, — а за себе си — гейме — задушено с грах, картофи и с гъби. Много лека и лесно смилаема храна. — Тя оправи деколтето си. — От юношеска възраст страдам от тежка форма на киселинен рефлукс. Налага се да се съобразявам.

— Предполагам, че поръчката ви… — подхвана Ходжис.

— Взех и шоле зард за десерт — прекъсна го тя. — Това е оризов пудинг с канела. И с шафран. — За миг лицето й се озари от необичайно тревожната й усмивка. Тази усмивка и машиналното оправяне на деколтето тип „лодка“ бяха нещо като нейна запазена марка, която двамата детективи скоро щяха да опознаят. — Шафранът придава специфичен вкус на пудинга. Дори мама харесва шоле зард .

— Да, сигурно е вкусен — кимна Ходжис. — А сега ми кажете дали поръчката ви беше опакована, когато отидохте в ресторанта.