Стивен Кинг - Мистър Мерцедес

— Момент — има ли нещо ново за Магистралния Джо?

— Случаят вече се разследва от щатската полиция — обяснява Пийт. — И от ФБР. Да им е честит. Едно птиченце ми каза, че са ударили на камък. Надяват се Джо пак да го направи и ако извадят късмет, да го пипнат.

— Той си поглежда часовника.

— Тръгвай! — подканя го Ходжис.

Хънтли тръгва към вратата, спира, връща се до масата и млясва по челото бившия си партньор:

— Щастлив съм, че се видяхме, миличък.

— Разкарай се, бе! Хората ще ни помислят за влюбени.

Пийт широко се усмихва и се изнизва, а Ходжис се сеща как понякога двамата наричаха себе си Небесни хрътки 25 25 „Небесната хрътка“ — поема от Франсис Томпсън, публикувана през 1893 г.; в нея героят грешник бяга от Бог, но не може да се скрие от „тези силни крака, които го следват… с неизменно постоянство и с невъзмутима крачка“. — Б.пр. , и се пита дали не е загубил острото си обоняние.

Сервитьорът идва и пита дали господинът желае още нещо. Ходжис мисли да откаже, но си поръчва още едно кафе. Иска да остане тук още малко и да се порадва на двойния си късмет: не са на път да арестуват Мистър Мерцедес, а Дони Дейвис, лицемерният гадняр, който е убил жена си и е накарал адвоката си да обяви награда за всеки, който предостави информация за местонахождението й. Защото лудо я обичал и най-съкровеното му желание било тя да се върне при него, за да започнат отначало.

На Ходжис му се иска да поразсъждава още малко за Оливия Трилони и за откраднатия й мерцедес. Няма съмнение, че автомобилът е бил откраднат. Макар Оливия упорито да твърдеше обратното, никой не се усъмни, че тя е улеснила крадеца.

Ходжис си спомня случая, за който им разказа Изабел Джейнс (наскоро пристигнала от Сан Диего), след като научи подробностите за непреднамереното участие на госпожа Трилони в касапницата пред Общинския център. В нейната история не ставаше дума за кола, а за пистолет . С партньора й ги повикали в къща, където деветгодишно момче застреляло четиригодишната си сестричка. Децата си играели с автоматичния пистолет, който баща им оставил на бюрото си.

— Не повдигнаха обвинение на бащата — допълни накрая, — но чувството за вина ще го преследва до края на живота му. Помнете ми думата, че и сега ще се случи същото.

След по-малко от месец госпожа Трилони изгълта хапчетата на всички (включително Ходжис), разследващи случая с мерцедеса, но не им мигна окото. За тях тази жена беше изпълнена със самосъжаление богаташка, отказваща да поеме вината си за случилото се.

Бяха откраднали колата й в центъра на града, но госпожа Т., чийто богат мъж беше починал от инфаркт, живееше в Шугър Хайтс — тузарски квартал, където преградени с порти алеи водеха към парвенюшки къщи с по четиринайсет-двайсет стаи, наподобяващи малки дворци и контрастиращи с традиционната местна архитектура. При всяко минаване с колата през Шугър Хайтс Ходжис се сеща за детството си в Атланта и за тамошния богаташки квартал, наречен Бъкхед.

Елизабет Уортън, възрастната майка на Оливия Трилони, живееше в луксозен апартамент (стаите му бяха големи като обещанията на кандидат за политически пост) в скъпа жилищна сграда на Лейк Авеню. Имаше достатъчно място и за жената, която поддържаше жилището, отделно три пъти седмично частна медицинска сестра посещаваше старицата. Госпожа Уортън страдаше от сколиоза в напреднал стадий и вземаше оксиконтин — тъкмо тези таблетки открадна от аптечката дъщеря й, когато реши да сложи край на живота си.

„Самоубийството е доказателство за вина“ — така казваше лейтенант Мориси, но Ходжис открай време не е убеден в тази теория, а напоследък съмненията му са се удвоили и утроили. Вече знае, че вината не е единствената причина за самоубийство.

Понякога ти писва от следобедните телевизионни бози.

Един час след убийствата двама патрулиращи полицаи намериха мерцедеса зад един от складовете, които загрозяваха брега на езерото. Сивият автомобил беше зарязан сред ръждясалите контейнери в големия двор, напомнящи монолитите на Великденския остров.

При пристигането си в склада Ходжис и Хънтли завариха пет патрулки, две от които бяха паркирани така, че първата почти беше залепена за задната броня на мерцедеса, сякаш полицаите очакваха сивият седан сам да включи двигателя си като стария плимут в прочутия филм на ужасите, и да се опита да избяга. Мъглата се беше сгъстила и се беше превърнала в ръмящ дъждец. Под светлината на въртящите се лампи на патрулните дъждовните капки приличаха на пулсиращи сини искри.