Стивен Кинг - Мистър Мерцедес

Ходжис и Хънтли се приближиха към групичката полицаи. Пийт поведе разговор с двамата, които бяха открили мерцедеса, а Ходжис заобиколи седана. Предницата му почти не беше пострадала — ах, това прочуто немско качество! — но капакът и предното стъкло бяха изпръскани с кафеникава гадост. От решетката висеше ръкав, който вече се втвърдяваше от просмуканата в него кръв. По-късно се разбра, че е от ризата на Оги Оденкърк, един от убитите. Имаше и още нещо. Нещо, което блестеше дори в сумрака на дъждовното утро. Ходжис се отпусна на коляно, за да го разгледа отблизо. След малко Пийт се приближи до него и възкликна:

— Да му се не види, това пък какво е?

— Според мен е венчална халка.

Оказа се прав. Златната халка принадлежеше на Франсин Райс, трийсет и девет годишна, с адресна регистрация на Скуиръл Ридж Роуд, и беше предадена на близките на загиналата. Погребаха я с халката на безименния пръст на дясната й ръка, защото първите три пръста на другата бяха откъснати. Патоанатомът предположи, че тя машинално я е вдигнала, за да се предпази, когато мерцедесът е връхлетял върху нея. Два пръста бяха намерени на местопроизшествието малко след дванайсет часа на 10 април. Палецът не беше открит. Ходжис предполагаше, че го е отнесъл гларус — от онези, големите, които патрулираха край езерото. Предпочиташе тази мисъл пред отвратителната алтернатива — че някой, оцелял от ужаса пред Общинския център, е взел за спомен откъснатия пръст.

Погледа още малко сивия автомобил, изправи се и махна на един полицай да се приближи:

— Искам да покрием с брезентово платнище тази машина, преди дъждът да отмие всички…

— Скоро ще го донесат — прекъсна го униформеният и посочи с палец Пийт: — Беше първото, което той ни нареди.

— Какъв си ми умник! — възкликна Ходжис, успешно имитирайки богобоязлива възрастна дама, но усмивката на партньора му беше мрачна като утрото. Той продължаваше да се взира в изцапаната с кръв муцуна на мерцедеса и във венчалната халка, заседнала в никелираната решетка.

Приближи се друг полицай; държеше отворен бележник, чиито страници вече се бяха набръчкали от влагата. На табелката на куртката му беше написано името му — „Ф. ШАМИНГТОН“.

— Колата е регистрирана на името на някоя си госпожа Оливия Трилони, Лайлак Драйв 729. Адресът е в Шугър Хайтс…

— Където повечето послушни мерцедеси отиват да спинкат, след като свърши дългият им работен ден — отбеляза Ходжис. — Провери дали госпожата си е у дома, полицай Шамингтон. Ако я няма, постарай се да я намериш. Ще се справиш ли?

— Да, сър. Разбира се.

— Не създавай паника. Ако те попита за какво става въпрос, кажи, че правим проверка във връзка с открадната кола.

— Ясно.

Ходжис се обърна към Пийт:

— Предните седалки. Забеляза ли нещо?

— Въздушните възглавници не са се отворили. Изключил е тази функция, което означава, че е действал по предварителен план, а не спонтанно.

— Означава и че е знаел как да го направи. Какво мислиш за маската?

Хънтли наднича през мокрото лявото странично стъкло, без да го докосва. На кожената седалка беше захвърлена гумена маска от онези, които се нахлузват на главата. Туфите оранжева коса над слепоочията стърчаха като рога. Носът приличаше на червено топче. Червените устни бяха разтегнати в зловеща, подигравателна усмивка.

— Тръпки ме побиват от нея. Гледал ли си телевизионния филм за клоуна в градската канализация?

Ходжис поклати глава. По-късно, само няколко седмици преди пенсионирането си, купи филма на дивиди и разбра, че партньорът му е имал право. Маската приличаше на лицето на Пениуайз, клоуна от филма.

Двамата отново заобиколиха мерцедеса и този път забелязаха кръвта по гумите и по праговете. Дъждът щеше да отмие повечето преди пристигането на криминалистите и на брезентовото покривало — часът беше едва седем без петнайсет.

Ходжис извика патрулните полицаи и попита:

— Кой има мобилен телефон с камера?

Оказа се, че всички имат. Той ги накара да застанат в кръг около колата на смъртта (мислено вече я беше нарекъл така) и те започнаха да снимат.

Полицай Шамингтон стоеше встрани и разговаряше по мобилния си. Пийт му махна да се приближи:

— Знаеш ли колко е годишна тази Трилони?

Полицаят прегледа записките си:

— Имам данните от шофьорската й книжка — родена е на 3 февруари 1957. Значи е на… ъъъ…

— На петдесет и две — намеси се Ходжис. С Пийт работеха заедно от дванайсет години и вече се разбираха без думи. Оливия Трилони беше на възрастта на жертвите на изнасилвача в парка, но не и жена, способна на масово убийство. Известни им бяха случаи, когато водачи губеха контрол над колите си и неволно се врязваха в групички хора — само преди пет години в същия този град старец, наближаващ осемдесетте и почти изкукал, беше помел с буика си масичките на улично кафене, убивайки един човек и наранявайки шестима, — но Оливия Трилони не отговаряше и на този профил. Беше твърде млада. Пък и маската…