Стивен Кинг - Мистър Мерцедес

— Тогава защо искаш да си с много хора?

Хънтли се замисля, после се поусмихва:

— Имаш право.

— И още нещо: понякога питаш ли се за госпожа Трилони? — подхвърля Ходжис, сякаш внезапно се е сетил за Оливия, въпреки че много често мисли за нея, откакто получи анонимното писмо. Всъщност мисли за нея още преди писмото. Дори няколко пъти я сънува през мъглявия период на отчаяние и депресия след пенсионирането си. Не е забравил печалното й изражение: „Никой не ме обича, целият свят е против мен.“ Беше фрашкана с пари, а не си даваше сметка за преимуществата на живота си, най-голямото от които беше да не зависи от заплата и от работодатели. Изминали бяха много години, откакто се е чудела как да си покрие задълженията или как да се скрие от кредиторите. Въпреки охолния си живот тя беше олицетворение на черногледство и непрекъснато се оплакваше или от фризьорката си, или от продавачките в магазините, или от поведението на разни чиновници и на други хора, принадлежащи към обслужващия персонал. Госпожа Оливия Трилони с неизменните рокли с деколтета лодки, които се килваха ту дясно на борд, ту наляво. Госпожа Трилони, чиито воднисти очи създаваха впечатлението, че тя всеки момент ще се разридае. Никой не я харесваше, включително детектив първа степен Кърмит Уилям Ходжис. Никой не се изненада от самоубийството й, включително гореспоменатият детектив Ходжис. Смъртта на осем души и осакатяването на много повече хора е непосилен товар за съвестта на всекиго.

— Какво за нея?

— Ами… дали все пак е казала истината. За ключа.

Пийт повдига вежди:

— Смятала е, че казва истината. И двамата с теб го знаем. До такава степен си го беше внушила, че би издържала теста с детектора на лъжата.

Вярно е — Оливия Трилони не ги изненада; бяха виждали и други като нея. Рецидивистите се държаха гузно дори когато не бяха извършили престъплението, в което ги обвиняваха, защото си знаеха, че все за нещо са виновни . Порядъчните граждани пък отказваха да повярват във вината си и когато ги разпитваха, преди да им повдигнат обвинение, казваха: „Реших, че съм прегазил куче“ , каквото и да бяха видели в огледалцето за обратно виждане след ужасяващото двойно тупване, продължаваха да упорстват: „Нищо и никакво улично куче.“

— И все пак не съм съвсем сигурен… — промърморва Ходжис, надявайки се да не изглежда прекалено настоятелен.

— Стига, Бил. Видя същото, което видях и аз, а когато решиш да си опресниш паметта, заповядай в участъка и разгледай снимките.

— Може и да го направя.

Началните акорди на „Нощ на голия връх“ 24 24 Голият връх — елемент от източнославянския фолклор, в частност украинския, свързан с магьосничество и със свръхестествени сили. Вдъхновен от легендите, Мусоргски създава „(Ивановата) нощ на голия връх“ — една от първите тонални поеми, композирани от руснак. — Б.пр. прозвучават от джоба на спортното сако на Хънтли, купено от магазин за конфекция. Той изважда мобилния си телефон, поглежда екранчето и казва:

— Извинявай, трябва да се обадя.

Ходжис махва с ръка, сякаш казва: „То се знае.“

Пийт се заслушва, ококорва се и става толкова рязко, че столът му за малко не се прекатурва.

— Какво?!

Другите хора в ресторанта престават да се хранят и се оглеждат. Ходжис любопитно наблюдава случващото се.

— Да… да! Идвам веднага. Моля? Да, добре. Не чакайте, тръгвайте незабавно! — Затваря капачето на телефона и отново сяда. Сияе като коледна елха и в този момент Ходжис ужасно му завижда. — Ще взема да обядвам по-често с теб, Били. Открай време си моят талисман. Разговаряме за нещо и то се случва.

— Какво по-точно? — пита Ходжис и си казва: „Мистър Мерцедес! — Следващата му мисъл е нелепа и печална: — Аз трябваше да го хвана!“

— Беше Изи. Току-що разговаряла по телефона с полковник от щатската полиция в окръг Виктория. Преди около час ловен пазач забелязал купчина кости в открита мина за добив на чакъл, намираща се на около три километра от крайезерната вила на Дони Дейвис. И знаеш ли какво? По костите още имало останки от плат.

Той победоносно вдига ръка и бившият му партньор плясва дланта си в неговата. Пийт прибира телефона в джоба си и си изважда портфейла, но Ходжис поклаща глава (не се залъгва относно усещането си: чувства облекчение. Неописуемо облекчение).

— Прибери си парите, аз черпя. Изабел ще те чака там, нали?

— Да.

— Тогава тръгвай.

— Добре. Благодаря за обяда.