Стивен Кинг - Мистър Мерцедес

Но…

Но.

Сервитьорът донася сметката върху сребърен поднос. Ходжис оставя отгоре кредитната си карта и отпива от кафето, докато чака да му я върнат. След такъв обилен обяд обикновено му се доспива и умът му се замъглява. Не и днес. Никога не се е чувствал с толкова бистър ум.

Онова „Но“ беше толкова очевидно, че на двамата с Пийт не се наложи да го обсъдят нито с патрулните полицаи (непрекъснато пристигаха още коли, само дето проклетото брезентово покривало пристигна чак в седем и петнайсет), нито помежду си. Мерцедесът беше заключен и ключът не беше на таблото. Не личеше вратите да са били разбивани и по-късно през деня главният механик на местното представителство на „Мерцедес“ потвърди мнението на детективите.

— Трудно ли е да се свали стъклото с еластична метална пластина, наричана „полски“ ключ? — поинтересува се тогава Ходжис. — Или да се отключи вратата?

— Не само, че е трудно, ами е почти невъзможно. Тия немци знаят как се правят автомобили. Ако някой все пак успее, ще останат следи. — Механикът килна назад кепето си. — Ясно е като бял ден какво е станало, господа детективи. Жената е оставила ключа на таблото и е слязла, без да обърне внимание на предупредителния сигнал. Сигурно умът й е бил в друго. Крадецът е видял ключа и е свил автомобила. Мисълта ми е, че е трябвало да има ключ. Как иначе е заключил мерцедеса, когато го е зарязал?

— Откъде знаеш, че колата е собственост на жена? — повдигна вежда Хънтли. — Не сме съобщили тази информация.

— Ама вие за какъв ме вземате? — поусмихна се човекът. — Това е мерцедесът на госпожа Трилони. Оливия Трилони. Купи го от нашия автосалон и всеки четири месеца го докарва на сервиз при нас. Като по часовник. Нито веднъж не е пропуснала. Обслужваме само няколко автомобила с дванайсетцилиндрови двигатели и аз познавам всичките. — И добави, неволно изричайки страховитата истина: — Тази машина е същински танк.

Убиецът е вкарал мерцедеса между два метални контейнера, изключил е двигателя, свалил е маската, залял я е с белина и е слязъл от колата (ръкавиците и мрежичката за коса вероятно са били в джоба му). И преди да изчезне сред гъстата мъгла, е направил нещо, равностойно на „Да го духаш“ в писмото до Ходжис: заключил е колата с електронния ключ на Оливия Ан Трилони.

Ето го твоето „но“ .

„Като отидохме в апартамента — спомня си Ходжис, — тя ни предупреди да говорим по-тихо, защото майка й спяла. — После ни почерпи с кафе и с бисквити.“ Сега, седнал в „Димазио“, той на малки глътки допива кафето си, докато чака да му върнат кредитната карта. Спомня си разкошния й апартамент и невероятната гледка към езерото, разкриваща се през прозореца на дневната.

Заедно с кафето и с бисквитите тя ги удостои с изумен поглед, запазена марка на достопочтените граждани, които никога не са имали неприятности с полицията: „Разбира се, че не съм виновна! Откъде ви хрумна подобно нещо?“ Дори го изрече на глас, когато Пийт я попита дали е оставила ключа на таблото, когато е паркирала на Лейк Авеню през три къщи от сградата на майка си.

— Разбира се, че не! — възкликна и кисело се усмихна, сякаш казваше: „Предположението ви е нелепо и дори обидно.“

Най-после сервитьорът се връща. Навежда се да остави на масата малкия сребърен поднос и преди да се изправи, Ходжис пъха в шепата му две банкноти — от пет и от десет долара. Известно му е, че келнерите в „Демазио“ си поделят поравно бакшишите — практика, която той не одобрява. И не му пука, че може да го обявят за старомоден.

— Благодаря, сър, и boun pomeriggio .

— Благодаря, подобно. — Ходжис пъха в джоба си касовата бележка и кредитната си карта, но не става веднага. Взема вилицата и обира останките от тортата в чинийката — навик от детството му. Открай време последните трохички, които бавно изсмуква измежду зъбците на вилицата, му се струват най-вкусни.

Най-важният първи разпит беше проведен само няколко часа след престъплението. Поднесени бяха кафе и бисквити, междувременно полицията още идентифицираше обезобразените мъртъвци. И някъде далеч от тук обезумелите от скръб роднини на жертвите ридаеха и си разкъсваха дрехите.

Госпожа Трилони отиде в антрето и взе чантата си, която беше оставила на масичката до входната врата. Върна се в дневната, порови в чантата, озадачено свъси вежди, продължи да рови и сякаш се разтревожи, после облекчено се усмихна и им подаде електронния ключ: