Стивен Кинг - Мистър Мерцедес

Този път Оливия Трилони не се поколеба и не извърна поглед, а отговори веднага:

— Нямам резервен ключ и не ми е необходим. Пазя си вещите, детектив. Притежавам от пет години моята сива лейди — така я наричам, — и единственият ключ, който съм използвала, сега е в джоба на партньора ви.

Сервитьорът е разчистил масата и е оставил само недопитата чаша с вода, но Ходжис не си тръгва; седи в сепарето и се взира през витрината в паркинга и в естакадата, представляващи неофициалната граница на Лоутаун — квартала, в който обитаващите Шугър Хайтс тузари като покойната Оливия Трилони никога не стъпват. И защо им е да ходят там? За да си купят дрога ли? Ходжис е сигурен, че и сред обитателите на Шугър Хайтс има наркомани, и то много, но когато живееш в толкова луксозен квартал, наркопласьорите ти доставят стоката вкъщи.

„Госпожа Трилони излъга — мисли си той. — Беше принудена. Иначе трябваше да признае, че разсеяността й е имала толкова ужасяващи последствия. И все пак да допуснем теоретичната възможност, че е казала истината. Обаче! Ако предположението ни, че не е заключила мерцедеса и е оставила ключа на таблото, е невярно, по какъв начин грешката ни ще повлияе на разследването? И какво всъщност се е случило?“

Взира се през витрината, опитва се да си спомни всички подробности и не забелязва, че някои сервитьори го зяпат, меко казано, озадачено, сякаш се питат какво става с шишкавото пенсионирано ченге, отпуснато на стола като робот с изтощени батерии.

Автомобилът на смъртта, все още заключен, беше закаран с кола на „Пътна помощ“ на полицейския паркинг за конфискувани превозни средства. Ходжис и Хънтли научиха новината, когато отново се качиха в патрулката. Научиха и че главният механик от местното представителство на „Мерцедес“ току-що е пристигнал и е обявил, че ще отключи проклетата машина, но ще му отнеме доста време.

— Мориси, кажи му да не си прави труда — нареди Ходжис. — Ключът е в нас, ще го донесем.

Лейтенантът от другата страна на линията не проговори няколко секунди, после озадачено попита:

— Във вас ли? Означава ли, че тя е…

— Не, не, нищо подобно. Механикът наблизо ли е, лейтенант?

— На паркинга е, оглежда пораженията върху колата. Казаха ми, че малко оставало да се разплаче.

— Да си запази сълзите за мъртъвците — кисело промърмори Пийт, който шофираше. Чистачките равномерно потракваха по предното стъкло. Дъждът се беше усилил. — Така де, вместо да циври за мерцедеса…

— Кажи му да се свърже с автосалона и да провери нещо — прекъсна го Ходжис. — После да ми се обади по мобилния.

В центъра на града имаше голямо задръстване — отчасти заради дъжда, отчасти защото Марлборо Стрийт, водеща към Общинския център, беше затворена. Изминали бяха само четири пресечки, когато мобилният на Ходжис иззвъня. Обаждаше се Хауард Макгрори, механикът.

— Проверихте ли онова, което ме интересуваше? — нетърпеливо попита Ходжис.

— Не се налагаше. Работя в представителството от 1987. Оттогава сме продали поне хиляда мерцедеса и всеки клиент получава два ключа.

— Благодаря. Скоро ще бъдем при вас. Искаме да ви зададем още няколко въпроса.

— Да, ще ви чакам. Ужасна история. Потресаваща!

Ходжис прекъсна връзката и предаде на Пийт какво е казал механикът.

— Изненадан ли си?

Наближаваха оранжева табела с надпис, отклоняващ движението встрани от Общинския център; можеха да включат сините лампи на патрулката и да минат напряко, но не го направиха. Да, бързаха, обаче искаха да останат още малко сами, за да поговорят.

— Не — промърмори Ходжис. — Така се прави обикновено. Както казват британците, „оригинал и резерва“. При покупка на нова кола от автосалона ти връчват два ключа…

— … и те предупреждават да прибереш единия на сигурно място, за да ти е под ръка, ако загубиш другия. Понякога, когато след година-две някой потърси резервния ключ, установява, че е забравил къде го е сложил. Жените, които си падат по големите чанти като онзи „куфар“ на Оливия Трилони, обикновено пускат вътре ключовете и забравят, че имат два. Ако госпожата наистина не ги е закачила на ключодържател, вероятно ползва ту единия, ту другия.

— Даааа — промърмори Ходжис. — Спира колата близо до къщата на майка си, мисли си за предстоящата безсънна нощ заради болките на старицата, държи и чантата си, и кутиите с храна от ресторанта…

— И забравя ключа на таблото. Не иска да го признае — нито пред нас, нито пред себе си, но тъкмо това се е случило.