Стивен Кинг - Мистър Мерцедес

— Не е ли чула предупредителния сигнал? — промърмори Ходжис.

— Може би тъкмо в този момент по улицата е минал тежкотоварен камион или патрулка с пусната сирена. Или пък госпожата дотолкова е била обсебена от мислите си, че не е обърнала внимание на сигнала.

Обяснението изглеждаше логично, а думите на механика само го потвърдиха: той заяви, че ключалката на мерцедеса не е била разбита и че двигателят е запален с ключа, а не чрез съединяване на кабелите. Ходжис обаче се притесняваше от задоволството си, че жената е виновна. Двамата с Пийт от пръв поглед изпитаха неприязън към госпожа Трилони с нейните деколтета лодка, изскубаните вежди и пискливия кикот, неподхождащ на жена, наскоро загубила съпруга си. Госпожа Трилони, която не се поинтересува колко души са мъртви или ранени, не пожела да научи нещо повече за ужаса пред Общинския център. Ясно беше, че не е извършила престъплението, но щеше да е хубаво да й припишат част от вината. Да й дадат повод да мисли за нещо друго, освен за екзотични вегетариански ястия.

— Не усложнявай елементарното — продължи Хънтли, видя пролука в задръстването и натисна газта. — При покупката на колата е получила два ключа. Твърди, че притежава само един и сега това е вярно. Извергът, който премаза хората пред Общинския център, вероятно е пуснал в първия уличен канал ключа, забравен от нея на таблото. Онзи, който тя ни показа, е резервният.

Да, навярно тъкмо това се беше случило. Чуеш ли зад себе си тропот на копита, не си казваш, че те преследват зебри 26 26 „Зебра“ е дума от американския медицински жаргон и означава поставена необичайна диагноза, макар фактите да показват, че случаят е много по-елементарен. Фразата е „изкована“ в края на четирийсетте от доктор Тиодор Удуорд, който поучавал студентите си: „Чуете ли тропот на копита, логично е да предположите, че след вас препускат коне, а не зебри.“. — Б.пр. , нали?

Някой леко го побутва по рамото, както побутват тежко заспал човек, за да го събудят. Ходжис си дава сметка, че наистина е заспал. Или е бил като хипнотизиран от спомените си.

До него стои Илейн, салонната управителка в „Димазио“ и разтревожено се взира в него.

— Детектив Ходжис, добре ли сте?

— Да, да. Сега съм само господин Ходжис, Илейн. Пенсионирах се.

Забелязва в погледа й още нещо освен тревога. Нещо по-неприятно. Другите посетители отдавна са си тръгнали, той е сам в ресторанта. Вижда сервитьорите, скупчени около вратата към кухненското помещение, и си представя как изглежда в техните очи и в очите на Илейн: старчок, който продължава да седи в сепарето, въпреки че човекът, с когото е обядвал, отдавна си е тръгнал (както и другите клиенти). Затлъстял старчок, който е изсмукал трохите от тортата, полепнали по вилицата му, както дете смуче близалка, а после се е втренчил във витрината. „Сигурно се питат дали пътувам към царството Деменция с експреса «Алцхаймер»“ — казва си и се усмихва на Илейн; пуска в употреба най-чаровната си усмивка:

— С Пийт си припомнихме стари случаи и се замислих за един. Така се улисах, че забравих къде съм. Извинете, тръгвам си веднага.

Става, но залита, блъсва се в масата и събаря чашата, в която още има вода. Илейн го хваща за рамото — вече сериозно е разтревожена:

— Детектив… господин Ходжис, ще можете ли да шофирате?

— Разбира се — отговаря той прекалено уверено. Краката му са изтръпнали, почти не ги усеща. — Изпих само две чаши бира, Пийт довърши останалото в каната. Краката ми бяха изтръпнали, ама вече съм по-добре.

— О! Наистина ли?

— Да — кимва той и с облекчение установява, че наистина е така. Спомня си как наскоро прочете някъде, че възрастните хора, особено затлъстелите, не бива да се заседяват твърде дълго. Съществува опасност от образуването на съсирек, който при изправянето на човека се придвижва към сърцето му и бум! — инфаркт.

Илейн го придружава до вратата, което му напомня за частната медицинска сестра, която се е грижила за майката на госпожа Трилони. Как й беше името? Харис ли? Не, Харис се казваше жената, поддържаща жилището. Името на медсестрата беше Грийн. Дали тя води до тоалетната госпожа Уортън, както сега Илейн го води към вратата? Разбира се.

— Илейн, добре съм. Честно. Главата ми е наред, тялото ми се подчинява. — Той протяга ръце, за да докаже, че казва истината.

— Добре, вярвам ви. Чакаме ви отново и нека е по-скоро, става ли?

— Обещавам.

Той излиза под яркото следобедно слънце и си поглежда часовника. Вече е два и половина. Ще пропусне следобедните телевизионни предавания, но ни най-малко не съжалява. Да си го начукат безмилостната съдийка и смахнатият психолог с нацистките методи. Или взаимно да се изчукат.