Стивен Кинг - Мистър Мерцедес

— Само това ми липсваше — промърморва пазачът.

— Господин Галисън, има ли сектор за хора с увреждания? Би трябвало да има.

— Да. В центъра на залата.

„Не само е проникнал с взрив — разсъждава Ходжис, — но и позицията му е такава, че осигурява максимален брой жертви.“

— Вие двамата, слушайте внимателно. Не ме карайте да повтарям.

Словото на диджея е поуспокоило Брейди. Блудкавите карнавални декори, които видя при разузнаването си, са или зад кулисите, или са окачени над сцената. Първите четири-пет песни на бандата са за подгряване. Много скоро декорите ще се появят отстрани или ще се спуснат отгоре, защото лигльовците са тук по една причина: да увеличат продажбите на поредния си аудиобуламач. Когато хлапетата — повечето са на първия си попконцерт — видят ярките примигващи светлини, виенското колело и декора с изрисувания плаж, ще полудеят от възторг. И тогава, именно тогава , той ще натисне превключвателя на джаджа 2 и ще се понесе в тъмнината върху златистия сапунен мехур на инфантилното им щастие.

Вокалистът, онзи с буйната коса, довършва сиропирана балада, паднал на колене, привел глава, като задържа последния тон. Всичко това трябва да мине за израз на силно страдание. Той е отвратителен певец и вече отдавна трябваше да е приел смъртоносна доза хероин, само че когато вдига глава и извиква: „Вие сте страхотни!“ , публиката предсказуемо избухва в аплодисменти.

На всеки няколко секунди Брейди се оглежда — проверява периметъра си, както правилно предположи Ходжис, — и погледът му се натъква на чернокожо момиченце, седящо няколко реда по-напред вдясно.

„Познавам ли я?“

— Кого търсите? — пита засмяното момиче с крака като клечки, надвиквайки се с интродукцията на следващата песен. Той едва го чува. То широко му се усмихва и Брейди си мисли колко е абсурдно дете с болни крака да се усмихва на каквото и да е. Животът го е прецакал като за световно, забучил му го е дълбоко отзад и не го е извадил, а то се усмихва, моля ти се! „Надрусала се е“ — решава той.

— Един приятел! — изкрещява той.

„Сякаш някога съм имал приятел.“

Да, бе, да.

Галисън завежда Холи и Джером до… ами до някъде. Ходжис седи на сандъка с наведена глава и ръце, опрени върху бедрата. Един техник внимателно отива при него и предлага да му извика линейка. Той благодари, но отказва. Не му се вярва, че Брейди ще чуе сирената на „Бърза помощ“ (или каквото и да е) от шумотевицата, която вдигат „Раунд Хиър“, но предпочита да не насилва късмета си. Вече го насили и ето: всички в „Минго“ са в опасност, включително майката и сестрата на Джером. По-добре да умре, вместо да поеме още един риск — поне няма да се отчита пред никого за голямото осиране.

Само… Джейни. Мисълта за Джейни, която се смее и нахлупва филцовата шапка над едната му вежда, го кара да осъзнае: ако отново има възможност да избира, пак ще постъпи по същия начин.

Е… почти. Щеше да се вслуша по-внимателно в думите на госпожа Мелбърн.

„Тя мисли, че извънземните са сред нас“ — беше казал Боуфингър и двамата хубаво се бяха посмели, но се оказа, че шегата е била за тяхна сметка, нали? Госпожа Мелбърн беше права. Брейди Хартсфийлд наистина е пришълец и цялото време е бил сред тях — оправял е компютри и е продавал сладолед.

Холи и Джером тръгнаха, момчето — с доброто старо виктори трийсет и осми калибър. Ходжис силно се съмнява, че постъпва правилно, като изпраща юноша със заредено оръжие в претъпкана зала. При нормални обстоятелства момчето се държи хладнокръвно, но дали ще запази хладнокръвие, когато животът на майка му и сестра му е заложен на карта? Холи обаче се нуждае от прикритие. „Помни, че си само подкрепление“ — инструктира го той, преди Галисън да ги отведе, но Джером не потвърди, че е разбрал. Ходжис даже не е сигурен дали го чу.

Така или иначе направи всичко по силите си. Остава му да седи тук, борейки се с болката, вдишвайки мъчително всяка глътка въздух, молейки се да няма експлозия.

Холи Гибни на два пъти принудително беше настанявана в психиатрия: веднъж като девойка и веднъж като млада жена. Психологът, при когото тръгна по-късно (в така наречената си зрелост ) окачестви тези периоди като „бягство от реалността“, които, макар и лоши, били за предпочитане пред „психотична криза“, от която мнозина не се завръщали в нормалния свят. Холи имаше по-простички етикети за въпросните периоди. Те бяха пълно изперкване за разлика от състоянието на леко до умерено изперкване, в което си живуркаше всеки ден.