Стивен Кинг - Мистър Мерцедес

— НА ТОВА ПАРЧЕ Е КРЪСТЕН НОВИЯТ НИ АЛБУМ И НИЕ ГОРЕЩО СЕ НАДЯВАМЕ, ЧЕ ЩЕ ВИ ХАРЕСА! — крещи Кам, докато към синтезатора се присъединяват другите инструменти.

— „Пустинята, сама и далечна — запява Кам Ноулз. — Една болка, голяма и вечна.“ — Брейди има чувството, че слуша Джим Морисън, който е изкарал префронтална лоботомия. После Кам весело подвиква: — Какво ли ще ме излекува?

Публиката знае какво и хорово рецитира под гърмящата музика:

„ДА, ЛЮБОВТА, КОЯТО МИ ДАВАШ… С КОЯТО ТИ МЕ СПАСЯВАШ… КОЯТО САМО ТИ ПРИТЕЖАВАШ…“

Брейди се усмихва. Това е блажената усмивка на измъчена душа, която най-сетне е открила покой. Той поглежда жълтата лампичка, просветваща под тениската му, чудейки се ще доживее ли да я види как светва в зелено. След това отново се заглежда в малката чернилка, която е станала на крака и така пляска, че опашката й се люлее.

„Погледни ме — призовава я мислено той. — Погледни ме, Барбара. Искам последно да видиш мен.“

Барбара откъсва поглед от чудесата на сцената, за да провери дали плешивият мъж в инвалидната количка се забавлява колкото нея. По непонятни причини той се е превърнал в нейна грижа. Дали защото й напомня за някого? Не може да бъде. Единственият й познат, който се движи с инвалидна количка, е Дъстин Стивънс от втори клас. Въпреки това в този мъж има нещо познато.

Цялата вечер е приказен сън и това, което сега вижда, също й се струва нереално. Отначало мисли, че мъжът в количката й ръкомаха, но разбира, че е друго. Той й се усмихва… и й показва среден пръст. Барбара не вярва на очите си, обаче грешка няма.

Към сакатия се приближава жена, която взима стъпалата на пътеката по две наведнъж — движи се много бързо, почти тича. Буквално по петите я следва… може би наистина е сън, понеже това май е…

— Джером? — Барбара дърпа Таня за ръкава. — Мамо, не е ли…

После всичко започва да се случва.

Първата мисъл на Холи е, че в крайна сметка Джером можеше да мине първи, тъй като плешивият и очилат мъж в инвалидната количка поне за момента въобще не гледа към сцената. Гаднярът е извърнал глава към някой в централния сектор и май му показва среден пръст. Но вече е твърде късно да се разменя с Джером, въпреки че револверът е у него. Мъжът е сложил ръка под снимката на коленете си и Холи се бои, че е готов да взриви бомбата. Ако е така, значи остават броени секунди.

„Поне е застанал до пътеката“ — помисля си тя.

Няма никакъв план — планирането на Холи обикновено се простира до сандвича или до пуканките, с които ще изгледа вечерния си филм, но сега умът й се е прояснил и щом стига до лудия, когото търсят, изрича няколко простички думи, които се оказват правилни. Всъщност гениални. За да надвика грохота на музиката и възторжените момичешки писъци, тя се навежда и изкрещява в ухото на Брейди:

— Майк? Майк Стърдевънт, ти ли си?

Брейди сепнато извръща поглед от Барбара Робинсън и в същия момент Холи — със сила, утроена от адреналина, — го цапва точно над слепоочието с Бияча, който Ходжис й даде. Тя не чува звук заради оглушителния шум, но вижда как на обръснатия череп се появява вдлъбнатина с размерите на чаена чашка. Ръцете на Брейди политат нагоре и събарят на пода снимката на Франки — стъклото й се строшава. Очите на Брейди сякаш я гледат, само дето са се подбелили и зениците не се виждат.

Момичето с крака като клечки е потресено. Същото се отнася за Барбара Робинсън. Никой друг от публиката не е забелязал случилото се. Всички са се изправили на крака, ръкопляскат, поклащат се в такт и пеят с бандата:

— ЗАВИНАГИ ЩЕ ТЕ ОБИЧАМ… ДО ГРОБ ВЪВ ВЯРНОСТ ТИ СЕ ВРИЧАМ…

Брейди отваря и затваря уста като риба, току-що изтеглена на сухо.

— ЩЕ ПРОГОНЯ ВСЯКАКВА ЗАБЛУДА… СЪС ЦЕЛУВКИ, СЛАДКИ ДО ПОЛУДА!

Джером полага ръка върху рамото на Холи и изкрещява, за да го чуе:

— Холи! Какво има под тениската му?

Тя го чува — толкова е близо, че усеща дъха му на бузата си, — но сякаш гласът му се разнася от лош радиоприемник късно през нощта и принадлежи на някой диджей или проповедник, от който те дели половината страна.

— Ето ти подаръче от Хънта-Мънта, Майк — казва тя и го удря точно на същото място, само че още по-силно, и вдлъбнатината в черепа му се увеличава. Тънката кожа се цепва и избива кръв — отначало на капки, после шурва по врата му и боядисва деколтето на синята му тениска с логото на „Раунд Хиър“ в кафеникавочервено. Този път главата на Брейди се килва на дясното рамо; той започва да се тресе и да удря с крака по пода. „Като куче, сънуващо, че гони зайци“ — помисля си Холи.