Стивен Кинг - Мистър Мерцедес

— Подръж.

— Уф, пики ! — оплаква се малката, след което се поправя. — Не е пики! Вътре има нещо. Прилича на глина.

— Остави го! — Джером отново трябва да се надвиква с шума. — Остави го на пода. Внимателно. — После се обръща към Холи: — А ти побързай, по дяволите!

Холи разглежда жълтата лампичка и по-специално бялото копче на превключвателя. Би могла да го бутне нагоре или надолу, но не смее, защото не знае къде е изключи и къде е бум .

Събира цялата си смелост и вдига джаджа 2 от корема на Брейди. Все едно взима в прегръдките си отровна змия, готова да хапе.

— Ти само му дръж ръцете, Джером, дръж ги.

— Изплъзва ми се!

„Това го знаем“ — мисли си Холи. Кучият син дълго им се изплъзваше. Не и този път.

Тя преобръща джаджата, като с желязна воля овладява треперенето на ръцете си. Старае се да не мисли за четирите хиляди души, които дори не знаят, че животът им зависи от кукуто Холи. Взира се в капачето за батериите. Със затаен дъх го издърпва от улейчето му и го пуска на пода.

В гнездото има две батерии размер АА. Холи подхваща с нокът едната и си мисли: „Господи, ако наистина съществуваш, моля ти се, нека я извадя.“ За момент не може да помръдне пръста си. После едната ръка на Брейди се измъква от хватката на Джером и я удря по главата.

Тя трепва и батерията изскача от гнездото. Холи чака гръм, но когато само музиката продължава да гърми, обръща дистанционното. Жълтата лампичка е угаснала. Холи се разплаква. Хваща супержицата и я изтръгва от джаджа 2.

— Можеш да го… — Ала Джером вече го е пуснал. Прегръща я толкова силно, че едва не я задушава. Няма нищо! Холи също го прегръща.

Публиката реве от възторг.

— Те си мислят, че ръкопляскат на песента, но всъщност аплодират нас — прошепва му тя в ухото. — Просто не го знаят. А сега ме пусни, Джером. Ще ми счупиш костите. Пусни ме, преди да съм припаднала.

Ходжис все още седи на сандъка на товарната площадка и не е сам. Върху гърдите му е седнал слон. Нещо се случва. Или светът си отива от него, или той — от света. Май е второто. Все едно се намира в снимачна камера и тя се движи назад по специално поставените релси. Светът си остава ярък както винаги, но се смалява сред кръг от тъмнина.

Той се вкопчва с неистови сили в света, чакайки бомбата да гръмне или да не гръмне.

Един техник се навежда към него и го пита добре ли е.

— Устните ви са посинели — осведомява го мъжът. Ходжис го отпъжда с ръка. Трябва да чуе.

Музика, аплодисменти и радостни писъци. Нищо друго. Засега.

„Дръж се — казва си. — Дръж се.“

— Какво? — нита го техникът и отново се навежда. — Какво?

— Трябва да се държа — прошепва Ходжис, но вече едва диша. Светът се е свил до размерите на яростно проблясващ сребърен долар. Но дори този долар изчезва — не защото Ходжис изпада в безсъзнание, а защото някой се приближава. Джейни бавно крачи към него с чупка в ханша, като манекенка. Носи неговата детективска шапка, накривена секси. Ходжис си спомня отговора й, когато я попита как така му е провървяло в леглото й: „Нямам угризения… Отговорих ли на въпроса ти?“

„Да — мисли си той. — Да.“ Затваря очи и се изтърколва от сандъка както Хъмпти от стената.

Техникът го подхваща, но успява само да омекоти падането му. Другите работници също идват.

— Някой може ли да прави изкуствено дишане? — пита техникът, който е подхванал Ходжис.

Напред излиза работник с дълга посивяла коса, вързана на конска опашка, и зачервени очи. Носи избеляла тениска на Джудас Койн.

— Аз мога, но ако знаеш как съм се напушил…

— Нищо, пробвай.

Мъжът с конската опашка прикляква.

— Тоя приятел е пътник — казва, но започва дишане уста в уста.

Горе в залата „Раунд Хиър“ започват нова песен под възгласите и ръкоплясканията на невръстните си почитателки. Момичетата ще има да помнят тази вечер. Музиката. Вълнението. Надуваемите топки, които летят над танцуващата публика. Ще прочетат за обезвредената бомба във вестниците, но за младите хора несъстоялите се трагедии са като сънищата.

Спомените — те са реалността.

Ходжис се събужда в болничната стая, удивен, че още е жив. Не се изненадва, че бившият му партньор седи до леглото му. Помисля си, че Пийт — небръснат, с мътен поглед и с неоправена яка — навярно изглежда по-зле от него. Втората му мисъл е за Джером и Холи.

— Успяха ли? — изхриптява той. Гърлото му е пресъхнало. Надига се в леглото. Обкръжаващата го апаратура започва сърдито да бибитка. Ходжис се отпуска на възглавницата, но не откъсва очи от лицето на Пийт Хънтли. — Да?