Ли Чайлд - Нещо лично

Найс натисна някакво копче и на дисплея се появи прозорче. Докосна го с върха на пръста си. В него замига курсор, а отдолу изплува виртуална клавиатура. Тя набра името Арчибалд . Осем букви, с главно А. Провери ги една по една, за да бъде сигурна, че не е направила грешка. А-р-ч-и-б-а-л-д. После ме погледна с вдигнати вежди, изчака кимването ми и натисна клавиш с надпис Обработка . След кратка пауза в края на изписаната дума се появи зелена чавка, прозорчето се затвори и на неговото място се появи друго, идентично с предишното. Тя натисна друг клавиш и буквите на клавиатурата се превърнаха в цифри. Изписа три от тях, прибави тире и изписа още две. След още едно тире набра нови три. Кратка проверка, после ново докосване на клавиша с надпис Обработка . Зелената чавка примигна, прозорчето се стопи и на дисплея изникна дълга редица от малки и сбити изображения.

Картите на района биха били чудесни, в случай че имахме намерение да положим канализационна тръба или оптически кабел. На тях бяха отбелязани куп подземни съоръжения — както под тротоарите, така и под уличната настилка. Ако снимахме филм, със сигурност щяхме да открием аварийна шахта с широчината на раменете ми под кухнята на Джоуи, в която щях да се промъкна през изхода й на две преки от къщата. Разбира се, щях да стигна до там само след като устоя на внезапната гръмотевична буря, заплашваща да ме удави. Всичко по правилата на трилъра. Но се оказа, че няма никаква шахта, никакъв таен тунел. Нямаше нищо по-широко от дебелината на китката ми. Тръби за газ, телефонни и електрически кабели, водопровод и канализация. Самата къща беше маркирана като голям празен правоъгълник, без никакви вътрешни детайли. Къща на един нормален гражданин, който с признателност ползва описаните по-горе достижения на цивилизацията.

Архитектурните планове, съхранявани в районния кадастър, бяха свити до минимум, но Найс погали с пръсти дисплея, увеличи размерите и така получихме възможност да разгледаме всички детайли. С чувството, че се движим ние, а схемите върху дисплея остават статични. Така се разходихме из цялата къща — стая по стая, нагоре и надолу по стълбите. Чертежът беше покрит с указания, изписани с почерка на архитекта. Който беше еднакъв с почерка на всички архитекти. Може би имаха часове по писане в архитектурните факултети. Но човекът беше упоменал съвсем прости неща, свързани със структурните детайли. Дърво, метал, тухла, мазилка, стъкло. Полезна информация. Почти всеки елемент от къщата беше правен по поръчка. Което беше разбираемо. Ако се нуждаете от врата с широчина 90 см, ще отидете в магазина. За широчина метър и двайсет ще се обърнете към някой от възрастните дърводелци, които все още държат работилници. Но 50-процентното увеличение на нормалните размери положително бе увеличило десетократно цената на поръчката.

Къщата беше само на две нива. Без обитаеми тавани, без сутерен. На горния етаж имаше спални и бани, както и напълно отделен апартамент за гости със свои спални и бани, плюс хол. На долния етаж имаше кухня и трапезария, с още много стаи, наименовани различно — дневна, салон, библиотека, килер, кабинет, офис. На пръв поглед планът изглеждаше уютен и дори интимен, но само ако не бъдеха взети предвид размерите. Килерите и нишите бяха по-големи от обикновените дневни. И вероятно два пъти по-високи. Като музейни зали нощем. Не огромни, но и не с човешки мащаби. Зле осветени и кънтящи.

— Виждаш ли начин за проникване? — попита Кейси Найс.

— Нямаме бронирани коли — отвърнах аз. — Следователно сме принудени да се ограничим с вратите и прозорците.

— Които положително са вързани към алармена инсталация.

— Би било излишно. Не им трябват камбани на покрива, за да разберат, че сме вътре.

— Къде по-точно? В една къща с четирима охранители и двама убийци от световна класа? Които, взети заедно, ни превъзхождат три пъти? В сграда, която е много по-лесна за отбрана, отколкото за нападение?

— Ще кажа, че това е добро обобщение, ако приема въпросите за риторични.

— Колко време е нужно за изграждането на такъв гигантски субуфер?

— Когато взех пазарската торбичка, трябваше да купя и няколко запалки.

— Не, сериозно ти говоря — поклати глава тя. — Карах стаж във Форт Бенинг. Там ни учеха, че такива неща се обмислят максимално подробно.

— Кой ви каза това?

— Инструкторите.

— Те са хора, доживели да станат инструктори само защото са импровизирали на всяка крачка от пътя. И най-добре знаят, че плановете са безполезни.