Ли Чайлд - Нещо лично

Хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три. Край на играта.

След което изведнъж ми просветна.

Повече от три секунди във въздуха.

Прибрах се в къщата много по-бързо, отколкото бях излязъл. Бенет ме наблюдаваше.

— Блиндираното стъкло в Париж беше ново, нали? — попитах аз.

— Да — отвърна той. — Или най-малкото по-издръжливо.

— Какво знаеш за него?

— Нищо. Само че е стъкло. И че е блиндирано, разбира се.

— Искам цялата информация. Кой го е изобретил, кой е извършил проучванията, кой го е финансирал, кой го е изработил, кой го е тествал и кой е разрешил производството му.

— Вече помислихме за това.

— За какво сте помислили?

— Да вземем панелите назаем и да ги докараме от Париж. Да сложим по един от двете страни. Те не са много широки, но предвид посоката на улиците всеки от тях може да стесни огневото поле с десетина процента. В крайна сметка обаче се отказахме от тази идея. Политиците подсъзнателно ще се струпат около тях, а това няма да изглежда добре. А и не могат да останат вечно там. Така или иначе, лошите ще получат своите осемдесет процента от огневото поле. Стигнахме до заключението, че ще са усилия, хвърлени на вятъра.

— Нямах предвид тези неща. Искам да получа информацията и нищо повече. За предпочитане дискретно. Няма смисъл да вдигаме шум. Ще си остане между нас. Частно начинание извън операцията. Нещо като хоби. Но трябва да стане бързо.

— Колко бързо?

— Колкото се може по-бързо.

— Какво общо има блиндираното стъкло? Вече ти казах, че няма да го използваме.

— Може би аз искам да го използвам. Може би искам да разбера дали е в свободна продажба.

— Сериозно ли говориш?

— Просто съпътстващо начинание, господин Бенет. Едно малко проучване, което няма връзка с нещата тук. Но трябва да стане бързо, разбрахме ли се? Само лице в лице. Нищо на хартия, нищо по веригата. Само като хоби, ясно?

Той кимна. Очите му се извърнаха към вътрешността на сградата. Към изобилието от коридори, стълбища и стаи.

— Искаш ли да разгледаш още нещо?

— Не, тук приключихме — поклатих глава аз. — Тръгваме си и никога повече няма да се върнем. Както семейство Дарби си е заминало при строежа на магистралата. Уолъс Корт вече не съществува за нас.

— Защо?

— Защото нещата никога няма да стигнат до тук.

— Сигурен ли си?

— Сто процента.

Той замълча.

— Ти каза, че изходът трябва да бъде благоприятен — продължих аз. — Че трябва да си помагаме взаимно. Че това е начинът, по който трябва да се работи.

— Така е.

— В такъв случай се отпусни и ми повярвай. Усмихни се. Нещата никога няма да стигнат толкова далече.

Той не се усмихна.

Потеглихме обратно към хотела, затиснати от трафика. Може би това беше сутрешният час пик — шейсет минути след изгрев слънце, — или може би малко след него. Трафикът беше убийствен. Огромният град продължаваше да всмуква в себе си стотици хиляди коли, но вече неохотно и доста бавно. Добрахме се до хотела на Парк Лейн цели два часа след като го бяхме напуснали, като прекарахме в колата две трети от това време. Тук беше по-зле дори от Ел Ей.

Бенет подаде ключа за колата си на момчето пред входа, като всеки нормален клиент. После и тримата взехме асансьора за ресторанта на последния етаж с надеждата, че сервирането на закуската все още не е прекратено. Избрахме сепарето зад една от носещите колони. Не толкова добра гледка, но повече усамотение. Бенет не преставаше да натиска копчетата на телефона си. Обясни, че поръчва нещата, от които се нуждаем. Включително подробни карти и архитектурни планове от районния кадастър, плюс три комплекта въздушни снимки — едни от спътник, втори от хеликоптер с инцидентно отклонение от маршрута си и трети от неизвестен източник, който според слуховете бил американски безпилотен самолет. Но официално в страната американски безпилотни самолети нямало и именно по тази причина източникът бил наречен неизвестен. Каза още, че всичко трябва да бъде качено на обезопасен таблет, който ще ни бъде донесен в хотела.

— Не можем да си позволим косвени жертви — добави Бенет. — Не и там. На улицата ще има обикновени граждани. Няма да са много, но би било жалко да загинат. Отдавна трябваше да се погрижим за всичко това. Бихме могли да заложим бомба и да обясним взрива с изтичане на газ.

Скоро след това той си тръгна, а ние с Найс останахме още малко. Аз на допълнителна чаша кафе, а тя над остатъците от препечения си сандвич.