Ли Чайлд - Нещо лично

— Откъде този внезапен интерес към блиндираните стъкла? — подхвърли Найс.

— Просто една моя теория — отговорих.

— Нещо, за което трябва да знам?

— Още не. Въпросната теория изобщо не променя непосредствените ни планове.

— Дали Бенет ще ти достави исканата информация?

— Мисля, че да.

— Защо? И той ли вече ти дължи услуга? Или нещо пропускам?

— Това е като войнишката солидарност. Трябва да я пробваш, защото със сигурност ще те направи по-щастлива.

— Той е от британската армия, така ли?

— Обърни внимание колко пъти Бенет повтори, че сега нещата са променливи . Това може да означава само едно — че обединяват своите специални служби. Най-доброто, с което разполагат. От всички различни агенции правят отбор на звездите. И кой ще поеме ръководството на подобно формирование?

— Всички биха го пожелали.

— Точно така. Желаят го толкова силно, че ако не го получат, главите им ще се пръснат в буквалния смисъл на думата. Но чия глава ще се пръсне най-зле? Кой ще донесе от девет дерета вода само и само да изберат него?

— Не знам.

— САС. Те не обичат собствените си офицери, какво остава да работят за други. По-лесно е да им възложат командването и очевидно го правят в момента. Това е добър ход. Защото така или иначе познават най-добрите командоси. Освен това в боя участва тяхно куче. Ренегатът Карсън. Бенет го иска толкова силно, колкото аз искам Кот.

— Бенет е командос от Специалната авиодесантна служба?

— Несъмнено.

— Какъв трябва да бъде следващият ни ход?

— Да проникнем в къщата на Джоуи.

— Вътре?!

— Бих предпочел да ги подмамим навън, но това е трудна работа. Един от тактическите въпроси, останали без отговор. Изучавахме го в школата. По-лесно е да направим така, че никога да не излязат живи, но не е там работата. Как да ги накараме да излязат навън? Никой не знае. И никой не е знаел. Помня, че баща ми изучаваше този проблем и включваше и нас в заниманията си. Брат ми Джо предложи една машина, която да прилича на гигантски субуфер и да генерира инфразвукови вълни в посока на противника. Наистина ниски честоти и с много мощен звук. Каза, че според някои учени съвременните хора имат ниска търпимост към такова нещо.

— А ти какво отговори?

— Имай предвид, че аз бях по-малкият.

— Какво отговори?

— Предложих да запалим къщата. Защото бях дяволски сигурен, че съвременните хора имат ниска търпимост към пожарите. Бях сигурен, че огънят рано или късно ще ги накара да излязат.

— А ние ще запалим ли къщата на Джоуи?

— Очевидно подобна опция не е изключена.

— Какви са другите ни опции?

— Всички те включват изваждането му от бърлогата и отделянето му от другите. Предварително. Още преди да сме предприели каквото и да било. Само по този начин можем да създадем лидерски вакуум и да се възползваме от него.

— Казано иначе, насреща си ще имаме по-малко ефективен противник — подхвърли тя.

— Именно.

— Но все пак ще се сблъскаме с някого.

— Няма как да спечелим, без да сме опитали.

— Ти каза, че охраната няма да се бие безплатно. В един момент ще се окажат безработни и най-вероятно ще се разпръснат.

— Надявай се на най-доброто, подготви се за най-лошото.

— Кое от двете ще се случи?

— Това, което се случва винаги.

— И то е?

— Нещо по средата.

Таблетът пристигна два часа по-късно. Донесоха го хората на Бенет. Изглеждаше адски модерен, но те го гледаха така, сякаш виждат нещо съвсем нормално. Е, не съвсем. Бяха мъж и жена, отдавна преминали през новобранския период. И двамата бяха спокойни, сдържани и компетентни, без да показват недоволство от факта, че изпълняват куриерска задача. Явно бяха отлични екипни играчи. Най-добрите сред добрите. Казаха, че при нормални обстоятелства биха ни предали пратката срещу подпис — най-малко заради секретното й съдържание. Но в случая господин Бенет наредил този детайл да се пренебрегне. После добавиха, че таблетът е снабден с две пароли. Едната била номерът на социалната осигуровка на майката на госпожица Найс, а другата — името на затворника, когото господин Ричър е застрелял при опит за бягство. Паролите били много чувствителни и можели да се набират само веднъж. Британският софтуер не признавал такива неща като изхвърляне от системата чак след третия опит. После двамата си тръгнаха.

Отнесохме таблета в стаята на Найс. Беше горе-долу на половината на лаптоп. С абсолютно празен дисплей.

— Помниш му името, нали? — подхвърли Найс.