Ли Чайлд - Нещо лично

На входа дежуреше същият нисък и широкоплещест мъж с кевларената жилетка и картечния пистолет „Хеклер и Кох“. Бенет му кимна и той направи крачка към портата, за да ни отвори, но после ме забеляза, огледа ме и каза:

— Вие сте господинът с пътеводителя. С входната такса от шест пенса. Добре дошли отново, сър.

После ни отвори. Без проверка по радиостанцията, без писане на пропуски, без изисквания да види служебните ни значки. Просто кимна и намигна едва забележимо. Беше облечен с нещо като бойна униформа, но синя и с надписи Общинска полиция на няколко места, включително върху кевларената жилетка. Ненатрапчиви, избродирани с черен конец или щамповани с черно мастило като някакво корпоративно лого, което да ме убеди, че наистина е ченге. Бях сигурен, че е така, както и че Бенет не е ченге, но той също кимаше и намигаше в отговор и това изглеждаше напълно достатъчно за униформения с картечния пистолет.

В момента нещата са доста променливи.

Прекосихме алеята и паркирахме на чакъла в близост до входната врата, на няколко крачки от още един въоръжен полицай. Къщата представляваше голям правоъгълник, много по-дълъг, отколкото широк. Оставаше си такъв, въпреки че на някои места имаше разширения — нещо като пристройки, залепени за външните стени. Но те не се набиваха на очи. Издължената фасада приличаше на четири отделни кутии за обувки, поставени една до друга. Може би по времето на кралица Елизабет бе имало дефицит на дъбови трупи, достатъчно дълги, за да бъдат използвани като носещи греди. Вероятно защото баща й неотдавна бил създал Кралския флот. Били построени много кораби. Трябва да бяха изсекли цели дъбови гори.

Слязохме от колата. Бенет кимна на второто ченге и то му отвърна. После побърза да ни вкара в сградата, сякаш се срамуваше, че могат да го видят с нас. А може би се страхуваше, че Кот вече се е прицелил в мен, и не желаеше да бъде на открито в моя компания. Беше оцелял в Париж и положително не искаше да го свитнат в Лондон.

Вратата беше близо петстотингодишна, от монолитно дърво с железен обков, осеяна с гвоздеи колкото топки за голф. Вътре видях потъмняла от времето ламперия, почти черна, но старателно намазана с восък. Подът беше покрит с износени каменни плочи, които стигаха до огромно огнище, облицовано с варовик. Букови пейки и тапицирани столове, електрически крушки в железен свещник. Маслени портрети на мъже със строги лица, облечени в костюми от времето на Тюдорите. Последвахме Бенет по някакъв коридор вдясно и не след дълго се озовахме в реновирано помещение с бели стени и акустичен таван. Отвъд него имаше друго подобно, но с по-малки размери и голяма врата в дъното.

— Това е страничният вход — поясни Бенет. — Пред него ще бъде палатката на вашия президент. Предполагаме, че всички ще я използват за безопасен достъп до останалите помещения. Стаите имат естествено осветление, но са достатъчно големи за аранжиране на мебелите в средата, далече от прозорците. Единствените слаби точки са навън, където ще се провеждат импровизираните разходки и ще бъдат правени официалните снимки.

Поехме обратно по същия път, но се отбихме в един коридор вдясно доста преди преддверието. Този коридор беше покрит с проскърцващ паркет. Отведе ни до тясна стаичка, чието единствено предназначение беше да осигури достъп до широките френски прозорци и верандата пред тях.

— Това е сборният пункт за снимката — рече Бенет. — Влизат, подреждат се и се преброяват, за да проверят дали някой не е останал в тоалетната. След това излизат навън.

За миг си представих, че съм един от тях, и погледнах през прозореца. Намирахме се отдясно спрямо центъра на сградата. Верандата беше полукръгла от вътрешната страна, което означаваше, че ще излезем малко встрани от най-дълбоката й част. Това беше добре. Благодарение на извивката стъпалата към моравата бяха малко по-близо, позволявайки на по-ниските мъже да изминат по-кратко разстояние в сравнение с по-високите. Фотографите вероятно щяха да заемат позиция леко вдясно, което означаваше, че къщата ще бъде малко под ъгъл. Далеч по-добър фон от един сляп зид, напомнящ на затворническа снимка.

Сложих длан върху бравата, питайки се дали не се отнасям пренебрежително към тях, като си представям насилените им усмивки и престореното учудване от бързата смяна на скоростите. Може би объркването им щеше да е искрено. В палатката, през страничната врата с контролиран достъп, далече от прозорците — тези хора прекарваха голяма част от живота си под стриктно наблюдение. И изведнъж трябваше да се появят на открита веранда. А това си беше повод за смущение. Бавно излизат навън, спират на място с високо вдигнати глави и поглеждат към най-близкия си колега, не по-малко уплашен от тях. После пъчат гърди и се усмихват. Без да мърдат повече. Без да знаят какво ги дебне под високото синьо небе.