Ли Чайлд - Нещо лично

— Помня имената и на двамата — отвърнах.

— Предполагам, че паролата е името на първия от тях. По-главния.

— Мишената.

— Да, мишената. Да не би и другият да е направил опит за бягство?

— Всъщност единствено той. Мишената вече беше пронизана. Не усети приближаването ми.

— Ти кого от двамата разследваше?

— В технически смисъл, втория.

— Имаше ли коментари по случая?

— Не, защото на никого не му се мреше. Все пак ставаше въпрос за убийство на американски гражданин, извършено на американска земя.

— Но как биха го нарекли хората, дръзнали да го коментират? Имам предвид случая като цяло. Чие име биха използвали?

— Твърдо на първия.

— Който е бил мишената. Но господин Бенет проявява чувство за хумор, като всеки британец. Споменаването на опита за бягство е, за да те бъзне. Което значи, че паролата със сигурност е името на първия. Него ще използваме.

— Собственото или фамилното?

— Трябва да е фамилното. Все пак говорим за армията на САЩ, нали?

— Кодовото му име?

— Имал е кодово име?

— Дори две. Едното дадено от нас, а другото от иракчаните.

— Будиш ли се нощем, облян в пот заради всичко това? — попита тя.

— Заради какво по-точно?

— Заради операцията.

— Не — отвърнах аз.

— А ако се потеше и мислеше за нея, с какво име би я нарекъл? Лично аз не бих причинила такова зло на никого.

— Мислиш, че това е лошо?

— Във всеки случай не е като да превеждаш старици през улицата или да набираш средства за африканска страна.

— Ти си толкова лоша, колкото и Скаранджело. Трябва да се махнеш от там и да постъпиш в армията, преди да е станало късно.

— Как му беше името?

— Разкажи ми за майка си — казах аз.

— Какво за нея?

— Знаеш дори номера на социалната й осигуровка, така ли?

— Помагам й, когато трябва да се попълват формуляри и молби, защото е болна.

— Съжалявам.

— Има тумор в мозъка, който няма как да бъде отстранен. Не може да разсъждава ясно. Аз се занимавам с осигуровките, документите за инвалидност и други такива неща. Помня наизуст личните й данни.

— Съжалявам — повторих аз. — Би трябвало да е още млада.

— Много млада за това, което я сполетя.

— Имаш ли братя, сестри?

— Не — поклати глава тя. — Сама съм.

— Мислиш ли, че средностатистическият гражданин помни наизуст номера на социалната осигуровка на майка си?

— Не знам. Ти помнеше ли на твоята?

— Не. Ходиш ли често при нея?

— Винаги когато мога.

— Чак в Илинойс? Това е доста продължителен полет.

— Но ме държи ангажирана.

— Предполагам, че се притесняваш, когато няма как да отидеш. Както в момента.

— Нищо не мога да направя.

— Кога й поставиха диагнозата?

— Преди две години.

— Съжалявам — казах за трети път аз.

— Това е положението — въздъхна тя.

— А кога Томи Луната тръгна по доктори?

— Това няма нищо общо с нея.

— Сигурна ли си?

— В момента мама не е тук.

— Но ти мислиш за нея.

— Малко.

— И се тревожиш.

— Не за нея. За друго.

Не казах нищо.

— Остана ми само едно хапче — тихо добави тя.

— Взела си другото?

— Снощи. Трябваше да поспя.

— Твоите шефове знаят ли за майка ти? — попитах.

— Да. Служебно изискване. Всеки от нас е длъжен да докладва за проблеми в семейството си. Шефовете ми проявяват разбиране. Правят всичко възможно да не ме ангажират през почивните дни.

— Значи в някоя папка, изготвена от отдел „Човешки ресурси“ в Лангли, е отбелязан фактът, че майка ти е болна и ти се грижиш за нейните дела. Папката със сигурност е конфиденциална, като всичко в ЦРУ. А в друга папка, но вече в Пентагона, фигурира името на човека, когото застрелях в главата преди двайсет години. За нея съм абсолютно сигурен, че е конфиденциална. Въпреки това лондонската централа на МИ5 получава достъп и до двете папки, за да измисли непробиваема парола за нас. И тя се превръща в нещо като ДНК или пръстови отпечатъци.

Тя отново кимна.

— Хакерските теории на господин Бенет може да се окажат истина. Ако е така, значи иска да се изфука.

— Освен ако О’Дей наистина не му е показал досиетата.

— Защо да го прави?

— Този въпрос ще го зададем на Бенет.

— Как се казваше твоят човек?

— Арчибалд.

— Това име не се среща често.

— Среща се на места в Шотландия — отвърнах. — Дошло е през старофренски и старогермански. Третият херцог на Дъглас е носил прозвището Арчибалд Непреклонния. При моя човек липсваше такава романтика. Прозвището му би трябвало да е Арчибалд Лайното.