Ли Чайлд - Нещо лично

— Но ние трябва да имаме план, Ричър!

— Дай да погледнем въздушните снимки — рекох аз.

В едно отношение въздушните снимки се оказаха смайващи: бяха абсолютно ясни, с цветни изображения с висока резолюция, независимо дали са били направени от спътник на стотици километри над земята, безшумен безпилотен самолет някъде достатъчно нависоко, за да не бъде забелязан, или от хеликоптер, увиснал на триста метра от съответния обект. Във всяко друго отношение бяха безполезни, тъй като не показваха нищо повече от онова, което вече бяхме видели през приборите за нощно виждане. Същото нищо, но под друг ъгъл.

На обяснителната бележка пишеше, че къщата не е била в специалния фокус на направените от хеликоптер снимки. Въпросният специален фокус бил насочен към един коктейл в градината, а снимките били приложени за най-обща справка. На тях имаше само трима мъже с чаши в ръце, но по една случайност къщата беше хваната отлично. Виждаха се и четирите стени, при това съвсем ясно. Врати и прозорци, със съответните слаби и силни места. Силните бяха значително повече. Сградата изобщо не беше лесна мишена, дори преди да сме помислили какво и кой се крие във вътрешността й.

— Разполагаме с достатъчно време, все ще ни хрумне нещо — казах аз. — Така или иначе, най-напред трябва да неутрализираме Джоуи.

— Надявам се, че поне за това имаш някакъв план — подхвърли тя.

— Това, което направих предишния път, свърши добра работа. Представи си, че бяхме останали на онзи паркинг зад супермаркета. Някъде в сенките. Нямаше как да не улучим.

— Пак ли?!

— Не непременно. Приемам всякакви алтернативни предложения.

— Възможно ли е номерът да проработи втори път?

— Добър въпрос. Може би не с човек на онова ниско ниво. Джоуи може да надуши клопката. Нужен ни е някой, на когото е длъжен да направи реверанс. Човек, от когото не може да стои на дистанция.

— Например?

— Бих казал, че фаворитът ми е старият Чарли Уайт. Но предполагам, че той е взел допълнителни предпазни мерки, и затова трябва да избираме между Томи Милър и Били Томпсън. Това може да предизвика вътрешни разногласия. Да се скарат кой ще наследи дела на убития. Много е възможно останалите трима да се появят на сцената едновременно, за да се дебнат един друг. Което ще бъде нашият шанс да оставим сериозен вакуум в ръководството на бандата.

— Джоуи трябва да бъде приоритет.

— Ще бъде. Но ако след отстраняването му останат удобни мишени, трябва да сме подготвени за съответната реакция.

— Ще съгласувам този план с генерал О’Дей.

— Действай. Но преди това изпрати есемес на Бенет да го попиташ с каква охрана разполагат Милър и Томпсън. Като на Джоуи ли е или по-засилена, или по-слаба? Обясни му защо се интересуваме.

Тя извади телефона си и пръстите й затанцуваха по клавишите. Чу се сигналът за изпратено съобщение, един доста комичен звук — сякаш някакъв анимационен герой се хлъзга по бананова кора. Без да направи пауза, Кейси Найс продължи да набира. Това трябва да беше информацията за О’Дей. Пълна и подробна. Такова беше въздействието на О’Дей върху хората. Отново си помислих за блиндираните панели и попитах:

— Докладва ли на О’Дей за сутрешната ни разходка до Уолъс Корт?

— Току-що я включих, като начален параграф.

— Не, имам предвид дали си го уведомила предварително, че ще ходим там.

Движението на пръстите й се забави, но не спря. Тя отговори, докато съсредоточено натискаше клавишите.

— Не. Предварително не. Изобщо не бях сигурна, че ще се върнем там. Защото не виждах причини да го правим. В крайна сметка реших, че един ретроспективен доклад ще свърши по-добра работа.

— Добре — кимнах аз.

Видях как отново увеличи скоростта си. В един момент престана да пише, изчете текста и го изпрати. Със същия сигнал, наподобяващ хлъзгане по бананова кора.

— Имаме ли адресите на Милър и Томпсън? — попитах.

— Нямаше ги в справката.

— В такъв случай изпрати още един есемес на Бенет. Сигурен съм, че той ги има.

Следващия час мина в размяна на съобщения с Бенет и О’Дей, задаване на въпроси и получаване на отговори. Трупахме нужната ни база данни. Оказа се, че Милър и Томпсън също живеят в Чигуел, на четири преки един от друг и на четири преки от Джоуи. Не по оперативни причини. Просто всеки жител на Ромфорд, успял да се позамогне, се преместваше в Чигуел. Охраната им не се различаваше по нищо от тази на Джоуи, поне на хартия — шофьор и четирима бодигардове. Милър се придвижвал с последен модел черен рейнджровър, както и Томпсън. Неговият също бил черен, но тъй нареченият модел „Спорт“. Смятаха ги за не по-лоши от бентлито. Трима лейтенанти, третирани по един и същ начин. Поне на хартия. Бенет добави, че охраната на двамата е второ качество, докато Малкия Джоуи е подбрал каймака на боклуците. Отчасти защото сега той въртеше бизнеса, отчасти защото Милър и Томпсън се бяха превърнали в бюрократи. Още жизнени, но вече извън екшъна. Все едно беше кого ще изберем — и двамата щяха да са лесни мишени.