Ли Чайлд - Нещо лично

Той кимна.

— Какво ще правим с Чарли Уайт?

— Ние ли?

— Добре де, ти.

— Къде живее?

— Все още в Ромфорд. Там, където е роден и израснал. Въобразява си, че е автентичен човек от народа.

— В еднофамилна къща? — попита Найс.

— Какво означава това? — попитах.

— Че не е близнак, а самостоятелна — прояви се като преводач Найс.

— Естествено — кимна Бенет. — Къща с нормални размери, но с ограда като тази на Джоуи. Наречи я зид или както ти харесва. Комбинация от тухли и ковано желязо. Издигната е да го пази от благодарния пролетариат.

— Охрана?

— Шестима гардове и шофьор.

— Каймакът на боклука, а?

— Приблизително.

— Често ли излиза?

— Планира да го направи тази вечер.

— Къде отива?

— Да се срещне със сърбите и да им поднесе съболезнованията си.

— Сега той ли трябва да прави реверанси?

— Естествено. Има общ бизнес с тях, а те са претърпели загуби. Същото се е случило снощи, но в обратна посока. Заради онзи, когото си фраснал в гърлото.

— Я кажи дали подкомисията по поведенческа психология няма да се събере до час, за да поиска от нас да елиминираме и сърбите?

— Няма нищо по-хубаво от това, но все пак трябва да бъдем реалисти. Не е нужно да ликвидираш всички накуп.

— Изобщо не сме се разбирали за подобно нещо — отвърнах аз.

— Комисията помоли да ти предам, че има вероятност да сме подценили качествата на охранителите, които пазят Милър и Томпсън. Били по-добри, отколкото ги мислехме. Което означавало, че ликвидирането на Уайт няма да бъде голяма крачка напред.

— Прави ли са?

— Не. Крачката ще е огромна.

— Но те трябва да се правят на психолози.

— Пробваме всичко, което ще помогне.

— Ще помогне предварителната информация. Надничал си в досиетата ни, а?

— Значи си схванал намека с паролите — подсмихна се Бенет. — О’Дей ни ги предостави.

— Защо?

— Защото ги поискахме.

— Преди години положително би ви пратил по дяволите.

— Той вече не е това, което беше. Усеща, че звездата му залязва.

— Хенкин ми каза същото в Париж.

— Ще ви помогнем, ако искате. Четирима от охраната на Чарли явно ще се придвижват в отделна кола. Можем да я задържим — да инсценираме пътна блокада или нещо подобно. Така срещу вас ще се окажат само двама, плюс шофьора и самия Чарли.

— Единият отпред до шофьора, а вторият отзад, при Чарли?

— Такава е схемата.

— Каква е колата?

— Ролс-ройс.

— Черна?

— Разбира се.

— Бронирана като рейнджровъра на Карел Либор?

— Само задните врати и прозорци. В случай, че някой опре пистолет в стъклото. Предполагам, че тази екстра се нарича противоатентатна защита. За клиенти, чиито врагове се придвижват пеша.

— А другата кола ще бъде ягуар, така ли?

— Имат десетки такива.

Замълчах.

— Полицейските блокади са скъпи — добави Бенет. — Не само финансово. Има риск, съдебна отговорност. Представяш ли си някоя бременна жена да не може да стигне до болницата? Или някой старец да получи инфаркт от прекомерно вълнение? Ще ни се задават въпроси. Можем да оправдаем подобна тактика само със значителен пробив.

Дойде мой ред да се усмихна.

— Не сте управлявали света с кадифени ръкавици, а? Искаш да кажеш, че ако ние поемем Чарли Уайт, вие ще неутрализирате придружаваща кола. Но не и ако атакуваме Томи Милър или Били Томпсън. Тоест имаме избор да се справим с двама от охранителите на Чарли срещу четирима на другите двама. Чарли ще бъде по-добрият избор, но не и два пъти по-добър. Следователно сме изправени пред стимул. Предложен и препоръчан от подкомисията за поведенческа психология. Прав ли съм?

— Ние сме тук, за да си помагаме взаимно. Така трябва да бъде.

— Кога ще си получа информацията за блиндираните стъкла?

— Само минута след като я получа.

— Което ще се случи кога?

— Много скоро.

— По кое време ще се състои съболезнователната визита на стария Чарли?

— Късно. Слънцето трябва да е залязло. Това изискване е свързано с етнически ритуали, които те спазват. Сдобихме се с някои детайли, включително с най-вероятния му маршрут. Мислим, че намерихме подходящо място да се справим с придружаващата кола. Ще ви изпратя всичко, с което разполагаме, на друг таблет.

После си тръгна.

— Това ли е едно от странните неща, които каза, че ще се случат? — попита Кейси Найс.

— Не, дотук всичко беше предвидимо.

Новият таблет ни беше донесен от същите хора. Те казаха, че паролата, която трябва да въведе Найс, е телефонният номер за справки на застрахователната компания на майка й, а моята е името на втория човек, когото застрелях пред очите на Шумейкър. После си тръгнаха.